Мино веднага се сеща за една стара приказка, която му разказваше баща му, за да го поизплаши. В нея се говореше за едно огромно око, също като това, което гледало непрестанно, дори и в гроба, някой си Каин, който убил брат си. Мино надава страхотен писък и припада сред рубините, което е за предпочитане пред портокалите.
Половината от минимойския народ продължава да подпира с малките си ръчички тежката порта, но налягането на водата постепенно намалява.
Прилепил ухо до вратата, Миро съобщава радостната новина. Кралят си отдъхва, но още не смее да отлепи дланите си. Патуф не си задава много въпроси. Той отстъпва няколко крачки, слага ръце на кръста си и се накланя леко назад, за да изправи гръб. Истина е, че навярно съвсем сам е свършил две трети от работата. При което кръстът му се схвана.
Кралят, сам с ръце върху портата, започва да се чувства смешен.
— Може да я пуснете, татко. Мисля, че ще удържи — нежно казва дъщеря му, развеселена от ситуацията.
Бученето на водата заглъхва, като лоша мисъл, като лош спомен.
Миро открехва малката врата, разположена на височината на лицето му, и надзърва навън.
— Водата е изчезнала! Те успяха! — вика с цяло гърло къртът.
Новината е посрещната с несравнима радост и хиляди малки шапчици политат във въздуха, а също и викове, песни, свиркания. Всичко, с което може да се изрази радостта, че си жив.
Селения се хвърля в прегръдките на баща си. Забравила е прословутата си сдържаност. Едри сълзи се стичат по бузите й, а тя самата избухва в неудържим смях.
Бетамеш е опиянен от толкова похвали и от толкова протегнати ръце, които искат да стиснат неговата, и непрекъснато благодари.
Целият минимойски народ ликува и запява националния химн.
Миро гледа всичко това с умиление, но сърцето му е свито. Кралят се приближава до него и го прегръща през раменете. Знае каква мъка разяжда Миро и му пречи да празнува.
— Как ми се иска моят мъничък Мино да участва в тази веселба!
Кралят му съчувства и още по-силно го притиска до себе си. В такъв случай няма какво да се прави, а още по-малко — да се каже.
Но някакъв шум нарушава празника. Шум, който се усилва, става по-страшен от шума на водата. Земята започва леко да се тресе и веселието в миг замира. Върху всички лица отново се изписва тревога. Тя успя да изчезне само докато пяха химна.
Земните трусове се усилват и няколко буци пръст се откъртват от свода като бомби, летящи от небето, които избухват, образувайки истински кратери. „Малтазар бърза да си отмъсти“, мислят вече в тълпата и всеки се втурва да търси заслон. Кой друг, освен този демон, би могъл да дойде, за да разруши свода на града?
Трус, много по-силен от предишните, откъсва един огромен камък от горе.
— Внимавайте! — вика Миро, който не може да направи нищо друго, освен да предупреди сънародниците си. Минимоите хукват напосоки и оставят огромния камък да се вкопае в земята сред облак прах. Ударът е толкова силен, че кралят пада по гръб.
Трусовете спират и една огромна шарена тръба се показва от тавана и се спуска до земята. Кралят не вярва на очите си. „Какво ли още е измислил този проклет Малтазар?“ — пита се владетелят.
Внушителната тръба се забива отвесно в земята и през прозрачните й стени може ясно да се различи една топка, която се плъзга отвътре.
— Смъртоносна топка! — извиква Бетамеш.
Това е достатъчно, за да настъпи всеобща паника. Единствено Селения не се поддава. Тя наблюдава тази ужасна тръба, която й напомня нещо.
— Това е сламка! — изведнъж извиква тя, усмихната до уши. — Сламка от Артур!
Топката се плъзга до долу, тупва на земята и се претъркулва встрани. Мино се изправя, целият разнебитен, и плюе прахта от устата си. Той силно стиска в ръка меча на Селения.
— Синът ми! — възкликва къртът Миро, разтреперан от вълнение.
— Мечът ми! — възкликва принцеса Селения, пощуряла от радост.
Миро се спуска към сина си и силно го прегръща.
Минимойският народ, целият в прах, отново надава радостни викове. Кралят пристъпва към Миро и сина му, притиснати един до друг, като мюлмюли.
— Всичко е добре, когато свършва добре — казва той, щастлив и доволен, че всичко е приключило.
— Не съвсем! — отвръща властно Селения.
Тя се отделя от малката група и отива до центъра на площада, там, където е скалата на предците. Изважда меча си и с един замах го забива в камъка. Цепнатината веднага се затваря отново и мечът остава вклещен завинаги в скалата.
Селения въздъхва облекчено. Тя поглежда баща си, който кимва с глава, в знак на одобрение и признателност. Принцесата скромно приема похвалата му. Това приключение я научи на толкова много неща! Но най-вече на едно, най-важното, което превръща принцесата в добра кралица и помага да се постигне успех в живота: това е мъдростта.