— Никой да не мърда! — извиква той.
Двамата полицаи посягат към оръжията си, но лудостта прави Давидо много бърз.
— Казах никой! — отново изревава той, по-убедително от преди.
Присъстващите онемяват. Никой не бе предполагал, че този подлец ще стигне дотам. Давидо се възползва от всеобщото изумление и грабва ковчежето с рубините под мишница.
— Затова ли искахте на всяка цена градината ни? — пита Арчибалд, който започва да разбира.
— Ами да. Богатството винаги привлича! — смее се нападателят, с безумен поглед.
— От къде знаехте, че това съкровище е скрито в градината? — пита дядото, в желанието да си изясни въпроса.
— Вие ми казахте, глупак такъв! — нервничи Давидо, все така с насочен пистолет. — Една вечер, бяхме двамата в бар „Две реки“! — крещи той, сякаш да се освободи от дълго потискано напрежение. — Празнувахме примирието и вие се отнесохте с вашите истории за мостове и тунели, за големи и малки африканци, и най-вече за съкровището! За рубините, които сте донесли от Африка и старателно сте заровили в градината. Толкова старателно, че вече не си спомняхте точно къде. Това ви караше да се смеете, а аз плачех всяка нощ. Сън не ме хващаше, като знаех, че спокойно спите върху цяло съкровище, без да знаете къде е.
— Съжалявам, че до такава степен съм нарушил съня ви — отвръща му Арчибалд, студен като връх на глетчер.
— Няма страшно. Сега, когато съкровището е у мен, ще си наваксам! Вие няма да спите! — заявява Давидо и бавно започва да отстъпва към изхода.
— Знаете ли, Давидо, не съкровището ви е пречило да спите, а алчността ви.
— Моята алчност днес е задоволена и ви обещавам да спя като къпан. Ще отида на Карибите. Африка не ми допада — отвръща подлецът, който не забелязва петте копия, насочени в гърба му от петимата матасалаи.
— Щастието не е в парите, Давидо. Това е едно от най-важните правила и вие скоро ще го разберете — казва Арчибалд, натъжен, като вижда как този нещастен луд пада в собствения си капан.
Петте остриета почесват гърба на беглеца и той разбира, че късметът му се преобръща, както времето от слънчево се обръща в буреносно. Давидо не смее да помръдне и полицаите се възползват, за да го обезоръжат.
Африканският вожд взема обратно ковчежето, а полицаите щракват безпощадно белезниците на ръцете на Давидо и го избутват към вратата. Не му оставят възможност да добави нито дума, нито дори едно „сбогом“.
Матасалайският вожд се доближава до Арчибалд и му връчва кутията за бижута.
— Следващия път прибирай по-внимателно подаръците, които ти се правят — казва вождът с невероятно широка усмивка.
— Обещавам! — отвръща също усмихнат Арчибалд, но си е взел поука.
Артур най-после се хвърля в прегръдките на баба си и изцяло се наслаждава на тази заслужена ласка.
През това време майката на Артур получава плесница, не много силна, но все пак… Само така може да се свести. Мъжът й пъхва ръка под гърба й, за да я повдигне. Щом отваря очи, първото нещо, което вижда, е Давидо с белезници на ръцете, когото двамата полицаи набутват на задната седалка в колата. Майката бърчи вежди, убедена, че отново вижда лош сън.
— По-добре ли си, скъпа? — нежно пита мъжът й.
Тя не отговаря веднага. Навярно, за да види дали полицейската кола, пуснала сирените, ще литне към небето, или не. Колата вдига много прах, но си остава твърдо на земята и следва прилежно пътя.
Значи не е сън.
— Съвсем добре съм — отговаря съпругата със закъснение, преди да стане и да приглади роклята си. Поглежда всички дупки, които мъжът й е изкопал около нея. — Всичко е наред! — продължава тя, сякаш нищо не се е случило.
Жената явно не се е свестила напълно и при многобройните падания навярно си е понатъртила тиквата.
— Ще пооправя малко — казва тя, сякаш става дума за кухнята й. Грабва лопатата си и започва да заравя дупките. Мъжът й безпомощно я гледа. Накрая въздъхва и сяда на ръба на една дупка. Не му остава друго, освен да чака и да се надява, че състоянието на жена му е временно.
А дотогава… „Много е удобно“ — мисли си той, виждайки как тя отъпква пръстта над първата дупка, която гордо е запълнила.
Глава 17
Цяла седмица е изминала от тези невероятни приключения. Градината горе-долу вече е наред, ситните камъчета на паркинга са изравнени с гребло, на прозореца в салона е сложено ново стъкло. Единствената разлика е в мириса. Един наситен аромат се носи откъм прозореца на кухнята.