Но малкият мъж трябва да докаже смелостта си и пак отстъпва, докато петите му не опират до ръба на пропастта.
На устните на Селения се изписва красива усмивка, знак, че е доволна. „Колко послушна е тази рибка“ — сякаш си мисли тя, но изпитанието още не е свършило.
— Казах ти да отстъпваш! Защо спря? Нямаш ли ми вече доверие?
Артур е посмутен и не може да разбере връзката между любовта и доверието, между крачката назад и пропастта, която го чака. Изведнъж той започва да съжалява за всички часове по математика, когато е дремел. Може би с по-добри бележки щеше да съумее да реши това уравнение, което днес му се струва неразрешимо.
— Нямаш ми доверие ли? — настоява Селения, твърде доволна, че може да докаже границите на любовта и правотата на теорията си.
— Да — отвръща Артур, — имам ти доверие.
— Тогава защо спря? — пита го принцесата, самоуверена и предизвикателна.
Артур търси и накрая намира отговора. Той бавно се изправя, издува малките си дробове и гледа Селения право в очите.
— Спрях, за да ти кажа сбогом! — тържествено изрича той.
Макар Селения да продължава да се усмихва, в очите й проблясва тревога.
Бетамеш веднага разбира какво става — горкото момче, твърде честно и прекалено последователно по характер, за да участва в коварната игра на сестра му, е на път да извърши непоправимото.
— Недей, Артур — прошепва Бетамещ, крайно разтревожен, за да направи каквото и да е движение към него.
— Сбогом! — извиква Артур, по-театрално и от актрисата Сара Бернар.
Усмивката на Селения се разпада, както кула от карти за игра, много дълго запазила равновесие. Това, което беше само игра, щеше да се превърне в кошмар.
Артур прави крачка назад. Селения също.
— Не! — изпищява тя слисана. Закрива лицето си с длани, докато Артур изчезва, погълнат от тази бездънна пропаст.
Селения вие от отчаяние. Тя се извръща, за да не вижда повече бездната. Краката й вече не я слушат и тя пада на колене, сякаш да се помоли, за съжаление твърде късно. Смазана е, с лице, потънало в сълзи. Едва проумява случилото се току-що.
— Напълно сигурно е, че с подобно изпитание рискуваш никога да не се омъжиш! — подхвърля й Бетамеш, който се люшка между яростта и отчаянието.
Но докато Селения изплаква всичките си сълзи, закрила лицето си с длани, Артур се появява във въздуха, като че ли отскочил от нещо.
Момчето е в положение, което вероятно не е в състояние да контролира, но все пак успява да допре пръст до устните си, за да помоли Бетамеш да пази тайна. Като преодолява учудването си, малкото братче се включва в играта и обещава да мълчи, преди Артур да изчезне отново.
Селения нищо не е видяла, прекалено вглъбена в нещастието си.
— Който си играе с огъня, накрая се опарва — подхвърля Бетамеш, по-философски настроен от когато и да било. Сестра му клати глава, готова да приеме безропотно всички упреци, които могат да й бъдат отправени. Бетамеш ликува. Един път и той да има възможност да понакаже сестра си, няма да се лиши от това удоволствие и забива пирона там, където най-боли.
— Ти как би нарекла една принцеса, която оставя да загине по такъв начин най-предания си кандидат?
— Проклетия! Егоистка и празна фукла! — отвръща Селения, трогателна в искреността си. — Как можах да направя такова нещо?! Как можах да съм толкова глупава и лоша едновременно?! Уж съм благородна принцеса, а се държа по-долно от най-лошото момиче на света! Не заслужавам нито името си, нито ранга си! И никакво наказание не може да изкупи вината ми!
— Наистина е невъзможно — налива масло в огъня Бетамеш, а в същото време Артур отново се показва, в още по-странна поза.
— Само гордост и жестокост има в мен! — хлипа принцесата. — Мислех си, че е недостоен за мен, а излиза, че аз съм била недостойна за него! Умът ми го пожертва, а сърцето ми го беше избрало!
— А, така ли? Как по-точно? — любопитства Бетамеш, който се възползва от отчаянието на сестра си.
— Още в първата секунда, когато го видях, сърцето ми започна да бие ускорено — признава Селения между две хлипания. — Беше толкова сладък с големите си кестеняви очи и смутения си вид. Добротата и красотата озаряваха лицето му, а осанката му — стройна и крехка, излъчваше благородство. Без сам да знае, той пристъпяше вече като принц. Походката му беше грациозна, лека…
Артур отскача и се показва за пореден път в най-невероятен вид, направо неприличен, който никак не отговаря на думите на принцесата, а напомня по-скоро на разглобено дървено човече, подчинено на капризите на безтегловността.