— Но аз нищо не съм направил! — брани се Артур. — Само те слушах и имах мъничко късмет. Това е. Не бива да ми се сърдиш за такова нещо. А и всичко, което каза за мен, беше толкова хубаво!
Селения тупва с крак. Гневът отново я обзема.
— Не мислех това, което казвах! — защитава се принцесата.
— Така ли? Защо тогава го каза? Говориш неща, които сега не ги мислиш ли? — засича я Бетамеш, все така готов да сложи прът в колелото.
— Не, аз винаги говоря, каквото мисля — прошепва Селения, — но този път беше различно. Бях обзета от угризения и чувство за вина! И говорех какво ли не, за да успокоя съвестта си.
— Значи излъга, така ли? — настоява Бетамеш.
— Не, аз никога не лъжа — отвръща Селения, като чувства, че няма да се измъкне. — О, я стига! И двамата ми досаждате! — най-накрая извиква тя. — Добре де! Не съм идеална! Това стига ли ви?
— На мен ми е напълно достатъчно — признава Бетамеш, във възторг от признанието й.
— А на мен — никак! — подхвърля Артур, който току-що е забелязал паяка. Въпреки че е впечатляващ, не размерът или видът му го ужасяват, а най-вече посоката, в която се движи. Звярът върви право към него и сигурно не е, за да му каже „добър ден“. По-скоро за едно „последно сбогом“.
— От какво се оплакваш? — пита Селения, надвесвайки се над момчето. — Да не би да се смяташ за идеален?
— Съвсем не. Тъкмо обратното — чувствам се малък, впримчен и напълно беззащитен! И имам безкрайна нужда от помощ — отвръща Артур, който вече силно се тревожи.
— Ето едно хубаво признание. Малко позакъсняло наистина, но приятно за ухото — поздравява се принцесата.
Паякът продължава да напредва, като поглъща нишката си, която го води право към момчето.
— Селения! Помогни ми! Един огромен паяк настъпва към мен! — ужасява се Артур.
Селения гледа един миг паяка, който наистина се е запътил да го схруска.
— Този паяк е с напълно нормални размери! Ти все преувеличаваш! — изказва мнение принцесата, абсолютно равнодушна към животното.
— Селения, помогни ми! Той ще ме разкъса! — пищи момчето, съвсем уплашено.
Принцесата подгъва коляно на земята и се понавежда, като че ли желае да направи разговора им по-задушевен.
— Предпочитам да умреш от срам, но… не е лошо и паяк да те разкъса! — заявява тя с хумор, но комай само тя си го оценява. Изправя се отново, усмихва се широко и му махва с ръка.
— Сбогом! — казва с лекота, преди да изчезне.
Артур е изложен на произвола на чудовището.
Изоставен, ужасен, смазан. С една дума — вече мъртъв. Паякът с удоволствие би се облизал, ако имаше устни.
— Селения, не ме изоставяй, умолявам те! Никога вече няма да ти се подигравам! Кълна се в Седемте земи и дори в моята земя! — моли се момчето, но на молитвите му не отвръща никой. Ръбът на пропастта, където стоеше принцесата, остава отчайващо пуст. Тръгнала си е. Наистина.
Артур е съсипан. Понеже се пошегува с чувствата на една принцеса, сега ще загине, разкъсан от чудовището и осемте му космати крака. Колкото и да се брани момчето, като обезумяло, нищо не се получава. Дори става по-лошо. Всяко движение го прилепва и омотава още по-здраво и колкото по се върти на всички страни, силите му все повече се изчерпват. Овързан е като говеждо руло, готово да го метнат в зейналата пещ. Хубаво месце, за радост на косматия лакомник.
— Селения, умолявам те, ще направя каквото поискаш! — вика той с последен порив на надежда.
Главата на принцесата изведнъж се показва, сякаш дяволче на пружина изскача от кутийката си. Тя е точно над него, надолу с главата.
— Обещаваш ли повече никога да не се подиграваш с Нейно Кралско Височество? — пита тя лукаво.
Артур е в безизходица и съвсем не е в положение да преговаря за каквото и да било.
— Да, кълна ти се! Сега ме развържи, по-бързо! — моли се той.
Но Селения, изглежда, не бърза да извади меча си от ножницата.
— Да, кой? — пита тя бавно, сякаш да продължи удоволствието, че момчето е в нейни ръце.
— Да, Ваше Височество! — извиква той в желанието си всичко да свърши час по-скоро.
— Ваше какво Височество? — настоява тя.
— Да, Ваше Кралско Височество! — изкрещява Артур толкова силно, че разрошва косите й.
Селения за миг се колебае дали да не го накаже още за тази нова обида, но се въздържа и оправя косите си с ръка много грациозно.
— Добре! — отстъпва тя и вирва брадичка, както само принцесите умеят да го правят.
Паякът е над тях, лигавата му паст е широко отворена.