— Тестовете не отиват толкова далече. От диспечери винаги има нужда. Просто се е оказало, че не желае да си бъде у дома през нощта.
— Ще проуча — каза Хайторн. — А за нашия пилот. Алфред Саймън?
— Той или те е излъгал, или е най-големият майтапчия, за когото някога съм чувал.
— Какво?
— Чакат го няколко медала, ако се появи. Не се споменава да е задигнал някакъв самолет. Бил лейтенант от въздушните сили, доброволно извършвал рисковани операции из Виетнам, и дори да е откраднал нещо, никой не го е отбелязал. Ако утре отиде в Пентагона, ще организират церемония, на която ще му връчат няколко медала, около сто и осемдесет хиляди долара за опасен труд и пенсия.
— Исусе Христе! Ще ти кажа направо, Хенри, той не знае нищо за това.
— Ти откъде знаеш?
— Защото знам къде щеше да изпрати парите.
— Не разбирам.
— Предполагам. Странното е, че са му пробутали една лъжа, която го е задушавала с години и която би могла да му коства живота днес.
— Все още не разбирам.
— Той е бил шантажиран да работи за хората на Баярат.
— Какво ще предприемеш?
— Не аз, а ти. Аз ще изпратя Алфред Саймън до морската база тук, а ти ще му осигуриш полет до Вашингтон и ще го скриеш, докато за него стане безопасно да се появи и стане един скромен герой с няколко хиляди допълнителни долара.
— Защо точно сега?
— Защото ако отложим, би могло да стане твърде късно, а ние се нуждаем от него.
— За да разпознае Нептун?
— Измежду другите, за които още не знаем.
— Саймън, първокласен военен, до Вашингтон — отбеляза ръководителят на военноморското разузнаване. — След това какво?
— Съпругата на авиодиспечера. Как е първото й име?
— Роуз101.
— Нещо ми говори, че цветовете й са увехнали — Хайторн затвори телефона и погледна към Кати, облегната в рамката на вратата. — Искам с Джаксън да се върнете в стария Сан Хуан и да откарате Саймън до морската база. Бързо.
— Надявам се, че няма да се опита да ме наеме.
— Не си от неговия тип — Тайръл вдигна указателя и запрелиства имената с К.
— Не съм сигурна това комплимент ли беше или обида.
— Проститутките не носят пистолети. Пистолетите развалят фигурата, така че не забравяй това.
— Аз нямам пистолет.
— Вземи моя, на бюрото е… Ето го. Корнвал, единственият във Верде.
— Само глупости говориш — каза майорът, взимайки пистолета от бюрото. — Толкова е малък, ще се побере в чантичката ми.
— О, ти имаш чантичка? — Хайторн я изгледа, докато записваше адреса на Корнвал на едно листче.
— Ами от мен сигурно се очаква да нося раница на гръб, но през последните двадесет и четири часа се разхождам с тази симпатична чанта с перли. В комплект с роклята. Джаксън я одобри.
— Мразя го това копеле… Ще се раздвижите ли вие двамата?
— Той току-що е излязъл изпод душа. Продължава да си пее кънтрито, но се чува твърде ясно, така че предполагам вече не е под струята.
— Тогава отивай да облечеш момченцето и се измитайте. Не искам още един труп в ръцете ми, този път Саймън.
— Слушам, капитане.
Тайръл стигна с белия кадилак на Алфред Саймън до паркинга на Корнвалови. Както Стивънс беше предположил, това беше най-скъпият квартал в Исла Верде. Всеки апартамент си имаше голяма тераса с изглед към океана, а долу имаше два басейна.
Хайторн слезе от колата, мина по пътеката до входа и кимна на дежурния. Както във всяка такава постройка в района, зад бюрото на малка стъклена клетка седеше униформен портиер. Той натисна един бутон и каза:
— Испански или английски, сеньор?
— Трябва да видя госпожа Роуз Корнвал, много е спешно.
— От полицията ли сте, сеньор?
— Полицията? — Хайторн замръзна, но запази самообладание и каза твърдо. — Разбира се че съм. Консулството на САЩ, извикан от полицията.
— Влизайте направо, сеньор. — Устройството на тежката врата се задейства, освобождавайки ключалката. Хайторн влезе вътре и се обърна веднага към охраната зад гишето на клетката.
— Номерът на апартамента на Корнвал, моля.
— Девет нула едно, сеньор. Всички са горе.
— Всички? Какво става, по дяволите…! — Хайторн стигна бързо до асансьорите и натисна няколко бутона, докато една врата се отвори. Етажите се нижеха бавно, безкрайно. Най-накрая дойде деветият. Тайръл се втурна в коридора, спирайки се рязко при вида на тълпата и отблясъците на светкавиците от една врата на няколко метра вдясно от него. Тръгна към струпалите се, забелязвайки, че повечето от мъжете и жените бяха в полицейски униформи. Изведнъж един нисък набит мъж в сив костюм и синя вратовръзка излезе от апартамента, разбутвайки хората около себе си, докато разгръщаше страниците на бележника. Погледът му мина през Тайръл, после отново се вгледа в него разтревожено. Това беше същият детектив, който беше на летището едва преди четири часа.