— Предложи им няколко огнени рома и им запази стаи в клуба. Те няма да разберат разликата.
— Нямам избор — каза Хайторн, като се обърна и тръгна надолу по кея. Покрай хелингите капитанът на наемни лодки ускори крачка.
— Съжалявам, наборе — каза механикът Марти, като гледаше приятеля си как завива наляво на кея. — Неприятно ми е да ти погаждам номера, но трябва да изпълнявам нареждането, което съм получил.
Тъмнина обгърна Карибско море. Беше вече доста късно, когато капитан Тайръл Хайторн, едноличен собственик на „Олимпик Чартърс“, САЩ, с регистрация от Вирджинските острови, заведе клиентите си в хотела на яхт-клуба на плажа. Стаите не бяха от ония, в които всяка двойка би мечтала да се събуди. Но да се спи в тях не беше неприятно. Сервитьорът се беше погрижил за това. Тай Хайторн се върна до открития бар на плажа. Гостите току-що го бяха напуснали. Затова подкрепи благодарността си към мъжа зад бара в по-конкретни измерения. Даде на черния сервитьор 50 американски долара.
— Хей, Тай-бой, не трябваше да правиш това.
— Тогава защо стискаш така здраво парите в ръката си?
— Инстинкт, мен. Можеш да си ги вземеш обратно.
И двамата се засмяха. Това беше ритуал.
— Как е бизнесът, капитане? — попита келнерът, като наливаше на Хайторн чаша от любимото му бяло вино.
— Не е зле, Роджър. И двете ми лодки са наети и ако моят брат-идиот може да намери пътя обратно до Ред Хук в Сейнт Томас, ние ще можем да приключим годината дори с печалба.
— Хей, мен, харесвам брат ти. Той е веселяк.
— О, той е истински шут, Родж. Знаеш ли, че този младеж е доктор?
— Какво, мен? Всеки път, когато той е тук, аз получавам всякакви неразположения и болести. Та мога ли да го попитам за това-онова?
— Не, не е такъв доктор — засмя се Тайръл. — Той има докторска степен по литература, точно както и баща ни.
— Той не оправя кости и болки? Тогава каква полза?
— Същото казва и той. Казва, че си е съдрал задника за осем години да вземе проклетата степен и като приключи, изкарваше по-малко пари от един берач на зеле в Сан Франциско. Беше му дотегнало, знаеш какво имам предвид.
— Сигурно — отговори келнерът. — Преди пет години ловях риба за наетите корабчета и чистех боклуците, които туристите оставят, когато са пияни. Не беше живот, мен! После се устроих по-добре, като се научих как аз да ги напивам.
— Добър ход!
— Лош ход, Тай-бой — каза Роджър, който изведнъж започна да шепне и посегна да вземе нещо под тезгяха. — Двама души, мен, вървят надолу по пътеката. Те търсят някого. Само ти си този някой. Чувствам, че не ми харесват. Те постоянно си опипват якетата и вървят твърде бавно. Но не се тревожи, имам пушка под тезгяха.
— Е, хайде, Родж, за какво говориш? — Хайторн се завъртя на стола до бара, за да погледне. — Джеф! — извика той. — Ти ли си, Кук?… А, Жак… и ти? Какво, по дяволите, правите тук, момчета? Остави желязото, Родж! Това са мои стари приятели!
— Ще го оставя, когато видя, че те нямат свои собствени железа.
— Хей, приятели, това е един стар приятел… а островите бяха малко отблъскващи напоследък. Просто не дръжте ръцете си в джобовете и му покажете, че нямате оръжие, О’кей?
— Как бихме могли да имаме оръжие? — каза Джефри Кук презрително. — Ние и двамата летяхме с международни полети, където детекторите за метал са доста любопитни.
— Mais oui!10 — добави Ардисон, кодово име Ришельо.
— Те са о’кей — каза Хайторн, като слезе от стола на бара и се здрависа с двамата по-възрастни мъже. — Помните ли нашето плаване през… О, о, защо сте тук? Мислех, че и двамата сте пенсионери.
— Трябва да говорим, Тайръл — каза Кук.
— Веднага — каза Ардисон. — Няма време за губене.
— Ей, чакайте една минута. Днес изведнъж моят винаги перфектен двигател отказа да работи. Изведнъж, сред спокойната нощ, на плажа пристигат Кук и нашият стар приятел Ришельо от Мартиника. Какво става, джентълмени?
— Казах ти, че трябва да говорим, Тайръл — настоя Джефри Кук.
— Не съм сигурен, че трябва — отговори бившият лейтенант Хайторн от американското морско разузнаване. — Защото, ако това, за което искате да говорим, има нещо общо с онези лайна във Вашингтон, то направо го забравете.
— Имаш пълното право да ненавиждаш Вашингтон — каза Ардисон със силния си английски акцент, — но нямаш причина да не изслушаш нас. Можеш ли да измислиш причина? Прав си, че трябваше да сме пенсионирани, но „изведнъж“, ще ползвам твоите собствени думи, се оказва, че не сме. Защо е това? Не е ли достатъчен повод да ни изслушаш?
— Чуйте ме и слушайте добре, приятели… Вашата служба стана причина за смъртта на жената, с която исках да прекарам остатъка от живота си. Проклетите ви игри я убиха в Амстердам. Така че разчитам да ме разберете, когато казвам, че не ме е грижа за вас… Дай на тези секретни агенти едно питие, Родж, и го пиши на моя сметка. Аз отивам до лодката.