— Тайръл, нито аз, нито Ардисон имаме нещо общо с Амстердам — каза Кук. — Ти знаеш това.
— Но вашите игри имат и вие вие знаете това.
— Доста далечна връзка, mon ami11 — каза Ришельо. — Не бихме ли могли поне да поплаваме заедно?
— Чуй ме, Тай. — Джефри Кук стовари доста силно ръката си върху рамото на Хайторн. — Ние сме добри приятели и наистина трябва да поговорим.
— Глупости! — Тайръл улови ръката му. — Той ме прободе с игла… Това беше игла! Мина през ризата ми! Вади пушката, Родж…
Преди келнерът да може да измъкне пушката си, Ришельо вдигна ръка и я насочи към целта си. Той опъна показалец и наркотичната игла излетя от ръкава му в гърлото на мъжа зад бара.
Изгрев слънце. Образите, които се избистриха във фокуса на полезрението на Хайторн, не бяха ония, които очакваше да види. Лицето, висящо над него, не принадлежеше ни на Джефри Кук, ни на Ардисон. Вместо тях той виждаше познатите черти на Марти и неговия помощник Мики, бордовият механик кокни от Вирджин Горда.
— Как се чувстваш, човече? — попита Марти.
— Искаш ли глътка джин, наборе? — каза Мики. — Понякога прояснява главата.
— Какво се случи, по дяволите? — Тайръл премига с очи, за да свикне с ярката светлина, която струеше през прозорците. — Къде е Роджър?
— В съседното легло — отговори Мартин. — Ние любезно охраняваме тази вила…
— Тогава къде са Кук и Ардисон, мръсниците?
— Ей там, Тай-бой — Марти посочи през стаята към двата стола с високи облегалки. Завързани за тях с хавлиени кърпи и със запушени уста, седяха Джефри Кук и Жан Ардисон. — Казах на Мик тук, че трябва да направя квото беше нужно, щото те казаха, че е много важно, но никой не каза нищо, кво да правя след това. Ти не беше на себе си. И ако тия копелета бяха ти направили нещо лошо — щяха да нахранят акулите край остров Шарк.
— Тогава, значи, нищо му нямаше на двигателя?
— Нищо, мен! Главното момче в Правителствената къща ме викна лично и каза, че било за твое собствено добро. Някакво шибано добро, да, наборе?
— Някакво шибано добро — съгласи се Хайторн, като се надигна на лакти от възглавницата, за да погледне предишните си приятели.
— Хей, мен! — чу се гърленият вик на Роджър, лежащ на съседното легло. Главата му се мяташе назад-напред.
— Виж го, Марти! — нареди Тайръл, като смъкваше крака си от матрака на пода.
— Той е о’кей, Тай — каза Мики, който клечеше до черния човек. — Накарах този стар французин да ни каже какво ви е направил на вас двамата… Или трябваше да каже, или топките му отиваха… и той каза, че каквото и да е направил, след 5–6 часа ще мине.
— Минаха шест часа, Мик.
Жената помогна на младото момче да изтегли корпуса на едномачтовия платноход в пясъците, като хвърли примка на един остър камък на вълнолома оттатък малкия плаж. Това беше вълнолом, скрит зад плетеница от лози и пълзящи растения.
— Тази лодка няма да мръдне повече, Николо — каза тя, като изучаваше онова, което беше останало от нея. — Не че има значение. Сигурно ще използваме дъските й за горене.
— Ти си луда! — Мускулестият младеж започна да изважда някои полезни неща от платноходката, включително и винтовката. — Да живее Всевишният, сега ние можехме да сме мъртви, а нашите тела да лежат на морското дъно.
— Запази пушката, а другото остави! — заповяда Баярат. — Няма да ни е нужно нищо друго.
— Откъде знаеш? Къде сме ние?… Защо го направи?
— Защото трябваше.
— Ти не ми отговаряш!
— Много добре, мое любимо дете, имаш право на отговор.
— Имам право? Три дни, без да знам дали ще живея или ще умра, уплашен до смърт? Да, мисля, че имам право.
— О, хайде сега, не беше толкова лошо. Това, което не разбра, беше, че никога не сме били по-далече от 200 или 300 метра от брега и че винаги бяхме откъм запазената от вятъра страна. Затова обръщахме другия борд към вятъра толкова често. Разбира се, не можех да контролирам светкавиците.
— Ти си побъркана!
— Изобщо не съм. Преди време плавах из тези води в продължение на две години. Познавам ги много добре.
— Защо си го правила? — повтори той. — Ти почти ни уби! И защо застреля черната жена?
Баярат посочи към трупа.
— Вземи й оръжието. Водата се вдига до средата на този скрит вълнолом. Тя ще бъде отнесена от океана през нощта.
— Нищо не ми каза!
— Нека сме наясно, Николо. Имаш право да знаеш само това, което аз сметна за нужно. Спасих ти живота, млади човече, и с големи усилия те крих в продължение на много дни от оня боклук на пристанището, който щеше да те убие, щом те види. Освен това съм депозирала милиони лири за теб в банката в Неапол и заради тези добри дела имам привилегията да отклонявам всякакви твои въпроси… Вземи оръжието!