— Ти влез вътре — каза Бай. — Моят приятел ще дойде при мен. Имаш ли одеяло, сигурно ще ми потрябва.
— Точно зад вас, мадам, между лампите.
— Благодаря. Сега ме остави.
— Да, капитан Стивънс, направих го, сър — каза потиснат лейтенант Алън от колата на морското разузнаване. — Капитанът беше категоричен, сър. Той ми нареди да не ви безпокоя.
— Той не е капитан и не може да ти нарежда! — извика Стивънс от телефона до леглото си. — Къде, по дяволите, е той?
— Споменаха за някакъв пристан в Чесапийк Бийч…
— Същото място, където живее О’Райън ли?
— Съвсем не, сър. Капитанът…
— Той не е капитан!
— Добре, неговите инструкции бяха всичко да се пази в тайна, а това съвпада с нашата политика в такива моменти. Така се разбрахме. За момента, естествено.
— Разбира се — въздъхна примиреният Хенри Стивънс. — Аз ще уведомя директора на ЦРУ веднага. Той ще се заеме с това. А ти веднага ми намери оня кучи син и го накарай да ми се обади.
— Извинете ме, сър, но ако Хайторн не е офицер от разузнаването, тогава какъв е?
— Останка, Алън. Стар кадър, когото всички бихме искали да забравим.
— А защо тогава е тук, капитане? Защо е в кюпа?
Мълчание. След това изведнъж Стивънс отговори тихо:
— Защото той беше най-добрият, лейтенант. Наложи ни се да си спомним това. Намерете го!
Докато шофьорът беше в ресторанта, голият до кръста, кървящ Николо се приближи до прозореца на лимузината. Баярат отвори вратата и го издърпа на задната седалка, прегърна го силно и го уви с одеялото.
— Спри, сеньора — извика той. — Отиде твърде далеч. Едва не ме убиха!
— Ти не разбираш, Нико. Той беше един agente segreto117, човек, който се възпротиви срещу нас, срещу мен, срещу желанията на твоята Света църква!
— Защо тогава всичко е толкова потайно? Защо ти, хората с тебе и моите свещеници не говорите за това ужасно нещо, каквото и да е то, в името Господне?
— Нещата не стават по този начин, мое славно дете. Ти се опита, опита се открито да изобличиш един корумпиран човек на доковете и какво се получи? Всички в Портичи пожелаха смъртта ти, дори собственото ти семейство не можеше да те защити и те щяха да загинат. Не разбираш ли?
— Разбирам, че ти ме използваш, сеньора, използваш своето изобретение barone-cadetto за собствените си цели.
— Naturalmente! Аз те избрах, защото притежаваш естествена интелигентност повече от всеки друг. Казвала съм ти това, нали?
— Понякога. Когато не ме наричаш глупак или момче от доковете.
— В моменти на гняв. Какво мога да ти кажа?… Вярвай ми, Нико. След години, когато мен няма да ме има, а ти ще си добре благодарение на парите в Неапол, ще си спомниш и ще разбереш. Ще си горд от ролята, която си играл в името на една велика кауза.
— Тогава, в името на Мария, майката на Исус, кажи ми какво е то!
— Не е много по-различно от това, заради което искаха да те бесят в Портичи. Да се изобличат корумпираните, не по забутаните докове, а в целия свят.
Нико поклати глава треперещ под одеялото в лимузината. Зъбите му тракаха.
— Отново думи, много думи, които не мога да разбера.
— Ще разбереш, скъпи мой. След време… Сега страдаш! Какво мога да направя за теб?
— Това е ресторант, нали? Може би кафе или малко вино. Толкова съм измръзнал.
Бай отвори вратата на колата и се затича под дъжда към стълбите на ресторанта. Изведнъж две коли влязоха в предната част на паркинга, спирайки една зад друга със свистене, докато Баярат достигна вратата. После тя чу гласовете през вятъра и пороя.
— Капитане, трябва да направите, каквото ви казвам! Това е заповед!
— Разкарай се!
— Тай, за бога, послушай го! — чу се женски глас, докато групата спорещи приближаваше към стълбището на ресторанта.
— Не! Достатъчно неща прецакаха! Аз продължавам и ще употребя всичко, за да изкопча каквото мога от О’Райънови и Ингерсолови! Това е!
Това беше Хайторн! Баярат, облечена в модните си дрехи от Виа Кондоти, се втурна в ресторанта и видя шофьора, който ядеше голямо парче пай в близкото сепаре.
— Навън! — прошепна тя. — Веднага!
— Какво става, по дяволите! Да, разбира се, мадам. — Шофьорът остави три долара и стана бързо, докато петима души, които спореха разгорещено, влязоха в ресторанта.
— Седни долу! — нареди Бай, притискайки рамото на шофьора, за да се наведе под нивото на сепарето. Петимата натрапници заеха една голяма маса до изхода. Гневните им спорове бяха затихнали, но както Амая Баярат забеляза, нейният някогашен любовник беше несломим. Беше ставала свидетел на това твърде често: офицерът от разузнаването в Амстердам знаеше кога интуицията не го подвежда. Мъртвият мъж беше още един ключ към Момиченцето-кръв. Браво, Тай-бой, каза тя на себе си, докато се навеждаше заедно с шофьора.