— Той не ме интересува. Интересувам ли го аз? Или той се интересува само от barone-cadetto di Ravello, който не съм.
— Недей да правиш това! — изпищя Баярат. — То е всичко, за което съм работила, за което съм живяла! Ти не можеш да го разбереш!
— Аз мога да разбера един плик, за който знам, че Анжелина няма да го отвори, преди да я видя отново в Бруклин. В сърцето си знам, че тя ще ми помогне да се освободя от твоето докерче — Николо стоеше прав, очите му гледаха бясно Баярат. — Направи го, Каби. Направи го или изчезвам.
— Копеле такова!
— Ти ме научи и на това, bella signora. Когато стигнахме до непознатия остров след онези ужасни бури, аз те нарекох чудовище… Ти си по-лоша от чудовище, ти си зло, което не мога да разбера. Отиди до телефона и се обади на един от твоите subalterni122. Парите да са тук до обед, иначе изчезвам.
Централата на МИ-6
Беше след полунощ, когато черният мъж с африканска прическа влетя в стратегическата стая, затвори вратата и отиде бързо до първото място от лявата страна на кръглата маса за конференции. Той беше облечен в кафяво яке и панталони с ръждив цвят. Присъстваха още трима други мъже. В северния край на масата беше председателят, сър Джон Хауъл. Обратно на часовниковата стрелка седеше мъж в тъмен костюм. И непосредствено до новодошлия имаше една фигура в кафтан, готрата му лежеше до папката пред него. Кожата му беше тъмна, нито бяла, нито черна. Арабин.
— Мисля, че можем да започнем — каза новодошлият, опитвайки се да приглади буйната си коса. Акцентът му беше аристократичен. — Дойде от моторния парк.
— Какво искаш да кажеш?
— Един от старшите механици на Даунинг Стрийт. При няколко случая той забелязвал две дипломатически коли с вдигнати капаци, явно за проверка на моторите, когато колите са били далече от гаража.
— И какво? — попита сър Джон. — Ако има проблем с мотора, как иначе може някой да разбере какво му е, освен като вдигне капака.
— Това са дипломатически автомобили, сър — каза офицерът от МИ-6, специалист по Близкия изток. — Човъркане не се позволява.
— И всеки шофьор се проверява, препроверява, едва ли не му се прави енцефалограма.
— Там е въпросът, господин председател — прекъсна черният с оксфордската реч. — Всички проблеми с моторите трябва да се докладват на контрольорите, независимо колко са малки. Освен това всяка кола има автоматичен вътрешен печат на механизма за освобождаване на капака. Ако той е бил счупен преди рутинната инспекция, на лентата се появява жълта боя. За никоя от въпросните коли не е докладвана повреда, а са били карани все от един и същи шофьор.
— Искаш да кажеш, че може би енцефалографът не е бил наред? — отбеляза мъжът с тъмния костюм, позволявайки си лека усмивка, като погледна към председателя.
— Или пък субектът е изключително талантлив и ужасно добре обучен — отговори черният офицер. — Достатъчно, за да получи работа в моторния парк.
— Да започваме. Очевидно знаеш името на този шофьор и доста други неща.
— Доста повече, сър. Той се представя за натурализиран египтянин, бивш шофьор на домакинството на Ануар Садат, но документите му са недостоверни. Те очевидно са фалшиви, макар и много добре изработени.
— Защо е бил позволен натурализиран статус? — попита мъжът в тъмния костюм. — Тоест, според тези документи.
— Превратът на офицерите срещу Садат включваше убийството на целия му персонал. Получил е убежище.
— Дяволски умно — намеси се Хауъл. — Садат беше специален приятел на Форин офис. Тези приятели се грижеха за неговите сътрудници много повече, отколкото бихме желали, точно поради тези причини. Твърде много гнила риба в спасителните мрежи. Продължавай.
— Представя се под името Баруди. Преследвах го през по-голямата част на вечерта. Той влезе в Сохо, посети най-непочтените места, бих добавил, и се срещна с четирима души поотделно в четири бара… Тук наистина трябва да направя пауза и да похваля когото трябва.
— Моля?
— Тренировъчния курс в имението в Съсекс. Беше наистина забележително, сър. Имах предвид отнемането на лични вещи от заподозрени, когато желаем информация, която не ни е на разположение.
— О?
— Вярвам, че Джеймс говори за джебчийство — каза мъжът в тъмния костюм. — Той очевидно го е издигнал на нивото на изкуство.
— Аз успях да взема портфейлите на двама от господата. Чантичката на жената беше добре закопчана, а другият приятел сякаш нямаше джобове. Занесох ги в тоалетната и ги преснимах с джобния си апарат, после ги върнах на нашите субекти. Единият, за мое съжаление, в друг джоб, но това беше неизбежно.