— Какво мога да направя?
— Свържи се с всеки кучи син, с който Хенри е работил в морското разузнаване, или с някой от другите департаменти, за да ми осигурят достъп до Белия дом!
— Мисля си за няколко души, включително и за един адмирал, когото Хенк отърва някога.
— Направи го, Фил!
19,51
Лимузината на сенатора спря на южния вход на Белия дом. Името му беше проверено в списъка и той беше поздравен от морския пехотинец на поста. За секунди, както беше уговорено, шофьорът даде газ към главния вход, а не към западното крило, където беше разположен Овалния кабинет. Когато спряха пред стълбите, Несбит изведе контесата и нейния племенник, каза си няколко думи с охраната пред вратата и ги въведе вътре.
— Това е моят колега от Мичиган — каза той бързо. — Другият сенатор от нашия щат. — Последваха здрависвания, имена, докато един фотограф се появи от коридора с готова камера.
— Както ви казах, графиньо, моят колега е от президентската партия и беше много активен при уреждането на тази среща.
— Да, спомням си — каза Баярат. — Вие искахте снимка с нас, вашия колега и Данте Паоло, всички заедно.
— Вие също, разбира се, ако желаете.
— Не, сеньор, моят племенник ви трябва, не аз. Но моля, побързайте.
Бяха направени четири последователни снимки, докато по коридора се появи една фигура.
— Извинявам се! — каза мъжът в тъмния костюм, когато се приближи към тях. — Инструкциите бяха по-различни. Вие трябваше да дойдете през западното крило.
— Различни, ами — прошепна младият сенатор от Мичиган към своя колега. — Можеш ли да си представиш шефът на протокола да ни разреши да си правим снимки?
— Шшшш — промърмори Несбит. — Приеми забележката, Джон.
— Да, да… Разбира се.
— Ако охраната не ни се беше обадила, щяхте да постоите доста време тук — каза придружителят, разкривайки още една грешка на Белия дом. — Елате, сега ще ви заведа до западното крило.
Четирийсет и шест секунди по-късно, пресичайки бързо по коридорите, групата достигна до Овалния кабинет и всички бяха представени на шефа на президентския протокол. Той беше слаб човек, среден на ръст, с бледо лице, постоянно набръчкано, сякаш очакваше нападение отнякъде, докъдето очите му не достигаха. Въпреки това поведението му беше приятно, незаплашително и той говореше с уморения глас на изтощен човек.
— Удоволствие е да срещна и двама ви — каза той, като се ръкуваше с Бая и Николо. — Президентът сега ще дойде, но надявам се ще разберете, графиньо, срещата ще бъде кратка.
— Ние не сме искали друго, сеньор. Само една снимка за моя брат, barone di Ravello.
— Президентът искаше да знаете — вероятно самият той ще ви каже, — че тежки държавни дела са причина срещата да е така кратка, но истината е, че неговото голямо семейство, включително единайсетте внуци, са на гости тук тази седмица и първата дама има много строга програма.
— Коя майка, още повече баба, я няма? Ние, италианците, сме известни с големите си семейства и хаоса, който произлиза от тях.
— Това е много мило от ваша страна. Моля, седнете.
— Каква великолепна стая, нали, Данте Паоло?
— Non ho capito.132
— La staza Magnifica…133
— Ah, si, zietta.134
— Тук живее владетелят на Вселената! За нас е такава чест!
— Не знам дали на вселената, графиньо, но определено на голяма част от света… Сенатори, ще седнете ли?
— Благодаря, Фред, но не мисля — отговори по-младият сенатор. — Ние бързаме, нали?
— Млади човече…? Господин барон…?
— Моят племенник е твърде нервен, за да седне, сеньор.
— Ah bene — каза Николо, сякаш едва-едва е разбрал думите на леля си.
Внезапно от коридора пред Овалния кабинет се чу един силен глас.
— Исусе, ако още едно дете ме удари в стомаха, дръпне косите ми или ме изцапа, ще взема мерки да се ограничи раждаемостта…
Президентът Доналд Бартлет кратко, автоматично се ръкува със сенаторите и влезе в стаята. Той беше човек към края на шейсетте, малко под един и осемдесет, с права сива коса и изваяни черти на застаряващ актьор, крепящ се на ентусиазма на миналото. Беше съвършен политик, способен да събере необходимата енергия за всякакви ситуации, явление, което не можеше да се отрече.
— Контеса Кабрини и нейният племенник, барон на… барон, господин президент — заекна шефът на протокола.
— Мили боже, ужасно съжалявам! — възкликна Бартлет искрено. — Мислех, че съм подранил… Scusi contessa. Non e’ho vista. Mi perdoni.135
— Parlate italiano, signor presidente?136 — попита учудено Баярат, ставайки от стола.