Всичко това се случило на един тих, благ човек, който искал само да се махне от изсмукващото силите безумие, за да рисува цветя и залези — един по-късен Гоген. При неговото пенсиониране, каза Доминик, той тръгнал с по-старата си прислужница. Оставил една студена, непроницаема жена с достатъчно пари, за да може тя да продължи екстравагантния си живот и да не бъде зависима от двете си непоносими дъщери. Те и двете били инфектирани от болестта на майка си — алчността. Така той отплавал за Карибско море да търси своя остров Таити.
Къщата на Саба купил чрез случаен разговор с чужденец в бара на летището на Мартиника. Човекът бил емигрант, който решил да се върне и изкара последните си години в светлините на Париж. Той имал скромна, но удобна къща за продан на един остров, наречен Саба. Заинтригуван, чичото на Доминик поискал подробности и му показали няколко снимки с изгледи към въпросната къща. Гледките били невиждано красиви, с изключение на къщата. Адвокатът в оставка я купил моментално, като подписал собственоръчно документите на близката маса. Прислужницата била изумена и доста притеснена. После той позвънил на своята фирма в Париж и инструктирал предишния си заместник-президент, сега президент, да плати на собственика цялата сума при неговото пристигане в Париж. Предишният подчинен щял да извади цената на покупката от щедрата пенсия на бившия си шеф. Имало само едно условие — поставено пред собственика още в бара на летището. Човекът трябвало да се свърже с местната телефонна компания на Саба и да нареди незабавно да се отстранят всички телефони в къщата. Озадаченият завръщащ се емигрант, с късмет, надминаващ мечтите му, се свързал с телефонната компания на острова чрез платен разговор от летището, и добросъвестно предал нарежданията си.
Карибският район беше пълен с такива истории, защото островите бяха божествени кътчета за отчуждените, прегорелите и завръщащите се. За да ги разбереш, трябваше да си състрадателен човек, който има слабостта да се грижи за околните. И Доминик, която беше по природа творец на добри дела, се грижеше за своя усамотен чичо и му отдаваше много внимание.
— Би ли повярвал? — Доминик прекъсна унесеността на Тайръл, като приближи до стола си. — Адвокатът оставил съобщение за мен, че бил зает днес и може да се срещнем утре! Безкрайно ясно беше, че е щял да ми телефонира на острова, ако там имаше телефон.
— Логиката е на негова страна.
— После аз се обадих по телефона, командире, командир беше, нали? — Доминик седна.
— Много отдавна — отговори Тайръл, като кимаше с глава, — но съм се издигнал сам в ранг. Сега съм капитан, защото си имам мой, собствен кораб.
— Това е издигане в ранг?
— Честна дума. На кого се обади по телефона?
— На съседите на чичо ми, двойката възрастни хора са толкова внимателни. Той иска да се мести отново заради тях. Те постоянно носят пресни зеленчуци от градината си. Прескачат прислужницата и прекъсват неговото рисуване… или футбола му.
— Изглежда са добри хора.
— Те са, а той не е, да поживи Господ своенравното му сърце. Все пак аз им дадох възможността да го пообезпокоят официално. Помолих ги да отидат и да му кажат, че има проблеми с притежаването на собственост извън острова и адвокатът, банката и аз се опитваме да ги разрешим. Ще закъснея доста.
— Чудо на чудесата — каза Хайторн, смеейки се, а жизнеността му се беше възвърнала. — Надявах се, че ще успееш да се свържеш с него.
— Можех ли да направя нещо друго, драги мой? Не бях любезна Тай. Ти толкова ми липсваше.
— Току-що освободих стая, надолу по улицата — каза Тайръл колебливо. — Сигурен съм, че мога да я получа обратно.
— Моля те. Направи го, моля. Как е името на хотела?
— Хотел е малко пресилено казано. Нарича се „Фламбо-ян“19, също намек за неговата класа.
— Иди там, драги мой, а аз ще дойда след десет-петнадесет минути. Кажи на рецепцията, че ме очакваш и да ми дадат номера.
— Защо?
— Искам да донеса на теб… на нас… един подарък. Трябва да се отпразнува — каза тя.
Те се прегръщаха в затвореното пространство на малката хотелска стая. Доминик трептеше в ръцете на Хайторн. Подаръкът, който му донесе, бяха три бутилки изстудено шампанско. Всичките бяха качени в стаята в кофички с лед от момчето на рецепцията, за което то получи бакшиш.
— Поне виното е бяло — каза Тайръл, като я освободи от прегръдките си и отиде до бюрото, за да отвори първата бутилка. — Представяш ли си, не съм пил уиски от четвъртия ден, след като ти изчезна? Разбира се, в тези четири дни изпих всички запаси на острова и загубих двама приятели, но така става, щом бутилките с бърбън се изпият.