— Va bene!21 — Амая забърза нагоре по стълбите, като се задъха, докато стигне върха. Беше по-добре да не показва безпокойство. Padrone пропъждаше всеки, който показваше признаци на объркване. Тя не се чувстваше объркана, но фактът, че нейното присъствие е известно в разузнавателните среди на всички острови, я стресна. Бяха вербували дори излезлия в оставка Хайторн. Като дишаше дълбоко, Баярат вървеше нагоре по извитата, покрита с плочки пътека. Натисна бронзовата брава. Стоеше в рамката на вратата и едва виждаше немощната фигура в инвалидна количка. Padrone по детски й махаше от средата на огромното каменно фоайе.
— Ciao, Ами! — каза padrone, като се усмихваше слабо, с малкото сили, които можеше да събере. — Прекара ли добре, моя единствена дъще?
— Въобще не стигнах до банката — отговори Баярат рязко и влезе вътре.
— Жалко. Защо? Обожавам те, дете мое, и няма да разреша никакви банкови преводи да бъдат прехвърляни към теб. Твърде рисковано е, а познатите ми в Средиземноморието могат да изпратят всичко, от което имаш нужда.
— Не се тревожа за парите — отговори Амая. — Мога да се върна утре и да ги взема. Това, което ме засяга, е, че американци, англичани и французи знаят, че съм на островите!
— Но, разбира се, че знаят, Ами! Аз знаех, че идваш. Откъде мислиш, че го научих?
— Мислех, че е чрез Бекаа.
— Не ти ли споменах Дьозием, Ми-6 или американците?
— Прости ми padrone, но филмовата звезда у теб често преувеличава.
— Molto bene!22 — разсмя се инвалидът с дрезгав глас. — И все пак не е напълно вярно. Имам достатъчно важни американски приятели. Те ме информираха, че имало тревога заради теб тук, по островите. Но в кой район, кой остров? Никой не знае как изглеждаш. А ти си майстор на различните външности. Къде е опасността?
— Помниш ли мъжа с име Хайторн?
— О, да, да, разбира се. Един дискредитиран офицер от морското разузнаване на САЩ, който, както разбрах, е бил женен за съветски двоен агент. Ти откри кой е той и си устрои среща с него. После му се радваше в продължение на няколко месеца, докато се съвземаше от раните си. Мислеше, че ще можеш да научиш нещо от неговия опит.
— Това, което научих, не беше ценно, но той е отново в службите и души за Баярат. Налетях на него днес следобед и бях с него досега.
— Колко интересно, дъще моя — каза padrone, а неговите воднисти очи изучаваха лицето на Баярат. — И какво щастие за теб. Ти беше много щастлива през онези месеци. Спомням си добре.
— Човек понякога получава някои малки удоволствия, padrone. Той беше един неразбиращ инструмент, който исках да използвам по предназначението му.
— Един инструмент, който произвежда музика в теб може би?
— Глупости.
— Ти пееше и подскачаше наоколо като дете, каквото никога не си била.
— Твоите филмови спомени изкривяват наблюденията ти. Просто се чувствах добре, това бе всичко… Той е тук, разбираш ли? Той ще отиде до Саба и ще ме търси там!
— О, да, спомням си. Един въображаем стар чичо — французин. Нали така?
— Той трябва да бъде убит, padrone!
— Защо не го уби този следобед?
— Нямаше никаква възможност. Видяха ме с него, щяха да ме хванат.
— Звучи невероятно — каза старият италианец тихо. — Нашата Баярат винаги си създава свои собствени възможности.
— Стига, мой единствен padrone! Убий го!
— Много добре, дъще. Сърцето не винаги може да се реши… Саба ли казваш? По-малко от един час за нашата бавна лодка. — Padrone вдигна главата си. — Скоци! — извика той, за да повика един от придружителите си.
Саба не беше спирка за обикновените корабчета с туристи, но Хайторн го знаеше от няколкото пъти, когато беше плавал до там. Той нае самолет-амфибия и полетя към скромното пристанище на острова. Искаше да разбере всичко, но това, което откри, нямаше никакъв смисъл.
Никой от пристанището не познаваше стар човек с прислужница от Франция. Нито някой беше виждал жена, чиито външни белези да съвпадат с описанието на Доминик. Как можеха да не я знаят, висока, шокиращо бяла жена, която идва толкова често да посети чичо си? Беше странно. Момчетата от пристанището обикновено знаят всичко. Идваха лодки с провизии и провизиите трябваше да се разнасят по къщите, а доставянето се заплащаше. Беше важно за търговията да се знаят пътищата, които водят до всяка къща. От друга страна, както Доминик беше казала, чичо й беше „отшелник сред отшелниците“. Може би се снабдяваше по въздуха или от няколкото непретенциозни магазина. Сигурно не бяха нужни много провизии за един крехък стар човек и неговата прислужница.