— Тогава моят отговор е твърдо не. Долината Бекаа може да бъде и зимен курорт за теб, но не и за мен. Виждал съм проклетите им пипала да се протягат от Ливан до Бахрейн, от Женева до Марсилия. Ти просто не си ги видял… Ако научиш скоро нещо, обади ми се тук, на Саба. Ако ти е по-лесно, потърси ме в яхт-клуба на Вирджин Горда.
През следващия час и половина три частни самолета прелетяха в коридора на Саба, без никой да се отзове на неясните позиви на Хайторн. Въпреки знаците, че е спешно, и обещаните пари никой не искаше да го превози до Горда. Според радиооператора четвърти и последен самолет се очакваше след около 35 минути. След неговото пристигане радиовръзката за през нощта прекъсваше.
— Прави ли връзка, преди да се приземи?
— Тъй вярно, тъмно е за кацане. Ако има вятър, аз му давам посоката и скоростта.
— Когато пилотът се обади, искам да говоря с него.
— Разбира се.
След четиридесет и една минути, изпълнени с нетърпение, радиото на кулата изпращя.
— Саба, тук е полет от Оранжестад, Ф-О-465, по график. Нормални ли са условията?
— Още 10 минути и кацате, без да има изменение в обстановката. Закъсняхте.
— Не се превземай, момче, хората са ми сериозни клиенти.
— Не те познавам…
— Ние сме нови. Виждам светлините ти. Повтори, всичко ли е нормално? Имаше дяволски много опасности напоследък.
— Нормално е, само дето тук има един, който иска да говори с теб. Един янки.
— На кого, дявол те взел, мислиш, че говориш…
— Тук е командир Хайторн, САЩ, флота — каза Тайръл, като грабна телефона. — Имаме извънредно положение тук на Саба и трябва да ангажирам самолета ви, за да летя до Вирджин Горда. Планът за полета е утвърден и ти ще бъдеш щедро възнаграден за времето и неудобството. Как си с горивото? Ще намерим, ако е необходимо.
— Ай, ай, моряк! — достигна възторженият отговор по високоговорителя, докато Хайторн се взираше през широкия прозорец, който стигаше до тавана и обхващаше полосата на аеродрума. После за негов ужас светлините на снишаващия се самолет се извиха нагоре, завиха надясно и се отдалечиха от Саба колкото се може по-бързо.
— По дяволите, какво прави? — извика Тайръл. — Какво правиш, пилот? — повтори той в микрофона: — Току-що ти казах, че има извънредно положение!
Нямаше отговор от самолета. Само тишина.
— Не иска да се приземи — каза радиооператорът.
— Защо не?
— Сигурно защото вие му говорихте. Той каза, че е от Оранжестад. Може и да е, а може и да не е. Може да е излетял от Вигес, да идва от Куба.
— Кучи син! — Хайторн стовари ръката си върху облегалката на стола. — Какво правят тук вашите хора?
— Не ми крещете. Аз докладвам всеки ден, но хората от управлението не ме слушат. Такива самолети идват тук по всяко време, но никой не слуша.
— Извини ме — каза Тай, като гледаше в съучастническото лице на черния радист. — Имам да проведа още един разговор. Флотът ще плати.
Той набра по международната мрежа Горда.
— Тай-бой, къде си, дявол те взел? — извика Марти. — Предполагах, че ще се върнеш.
— Не можех… не мога… да намеря самолет от Саба. Опитвам се от три часа.
— Онези малки острови затварят рано.
— Ще доживея до сутринта, но ако не мога да хвана полет, ще ти се обадя да изпратиш самолет.
— Лесна работа, но имаш съобщение, Тай…
— От мъж на име Стивънс?
— От Париж. Преди два часа позвъниха от международните линии и попитаха дали си тук и естествено аз им казах, че приемам всички съобщения за теб. Ето го пред мен. От Доминик е. Има телефонен номер в Париж.
— Дай ми го! — каза Хайторн. — Задръж за минута. — Тай се обърна към радиста. — Очевидно не мога да хвана полет тази нощ, така че къде ще мога да отседна? Важно е.
— Ако е толкова важно, можете да останете тук. Има легло в стаята, ей там, но няма храна. Само много кафе. Моите началници ще напишат сметката на флота и сами ще вземат парите, но можете да останете. Когато затворя, ще донеса нещо за хапване. Сутрин идвам в 6.
— А ти ще получиш достатъчно пари от мен, за да кажеш на шефовете си да ни издрусат добре.
— Това е идея.
— Кой е номерът тук? — Радистът му го даде и Хайторн се върна до телефона, за да го повтори на Марти. — Ако човек на име Стивънс… или ако някой ме потърси… дай му този телефон, о’кей, и благодаря.
— Тай-бой — каза механикът предпазливо. — Заплашва ли те нещо, момче?
— Надявам се, не — отговори Хайторн, като прекъсна линията и набра номера в Париж.
— Allo, la maison de Couvier36 — каза женски глас.
— S’il vois plait, la madame37 — отговори Тайръл. Неговият френски език беше съвсем добър за случая. — Мадам Доминик, моля.