— Не искам да повярвам в това, което си мислиш.
— Тогава ми дай логичен отговор.
— Не мога.
— Тогава позволи ми да ти дам един и нека ти цитирам дословно мъжа, с когото ти говори и който е на върха на тази операция… „Те са навсякъде, те знаят всичко, което ние правим.“ Това говори ли ти поне малко?
— Сал няма да го направи!
— Той е тръгнал преди десет минути за в къщи. Извикай базата пак и им кажи да те прехвърлят в колата му.
Пилотът направи, както й беше казано. Чуха непрекъснатото звънене на телефона в колата на капитан Манчини. Нямаше отговор.
— О, боже!
— Колко далеч е домът му от Патрик?
— Около четиридесет минути — каза тихо Нелсън. — Той живее някъде далече от базата. Казах ти, че има сериозни проблеми с жена си.
— Била ли си някога там? В неговата къща?
— Не. Всеки от нас знае кога да не се натрапва.
— Тогава откъде знаеш, че въобще е женен.
— Написано е в досието му! Освен това често ни е разказвал.
— Това е шега, лейди. Колко често пресичате Карибско море?
— Три или четири пъти на седмица.
— Кой координираше вашите маршрути?
— Моят втори офицер, естествено Сал.
— Моята заповед до Патрик остава в сила. Сега ни закарай до Сейнт Мартин, майоре.
Капитан Салватор Манчини, облечен в цивилни дрехи, бяла риза, тъмни панталони и кожени сандали, влезе в ресторант „Уелингтон“ на авеню Колинс, което започва от плажа в Маями.
Той приближи многолюдния шумен бар и размени поглед с бармана, който кимна два пъти с глава, толкова леко, че никой от посетителите не забеляза.
Капитанът продължи по един широк коридор, водещ към останалите стаи, с телефонен автомат в далечния край. Мушна монета и набра един номер във Вашингтон, Държавния департамент. Каза името „Уелингтон“ на оператора.
— Скорпион девет — каза Манчини в телефонната слушалка, когато получи връзка. — Имате съобщение.
— Ти си свършен, омитай се оттам — отговори гласът от другия край.
— Сигурно се шегуваш!
— Твоите приятели са по-опечалени от теб, вярвай ми — каза гласът. — Трябва да наемеш кола с фалшивата си шофьорска книжка и да отидеш до летището на Уест Палм, където има резервация за теб на това име до Бахамските острови. Полетът е в четири следобед, за Фрипорт. Ще те посрещнат там и ще ти кажат какво да правиш.
— Кой ще наблюдава острова на стария човек?
— Не ти. Аз самият получих заповедта от нашата секретна линия от Патрик, Скорпион девет. Издадена е заповед за твоето арестуване. Откриха те.
— Кой… кой?
— Един мъж на име Хайторн. Той е бил в разузнаването преди пет години.
— Той трябва да умре.
— И други искат това.
7.
Николо Монтави от Портичи се облегна на стената до прозореца, който гледаше към кафенето в двора на хотела на Сейнт Бартелеми. До него долитаха приглушени гласове, смесени с мек звън на чаши и тих смях. Беше късен следобед. На местните жители и туристите им предстоеше да навлязат във вечерните часове. Не беше по-различно от крайбрежните кафенета в Портичи. Щеше ли да види дома си отново?
Разбира се, сега не можеше да се върне на крайбрежието. Беше in traditore ai compagni40, един изменник. Щеше да е мъртъв, ако не беше непознатата богата сеньора, която го беше спасила. Иначе щяха да го хвърлят от дока с въже около врата. Помнеше седмиците, когато тя го криеше, местейки се от градче в градче, от един голям град в друг голям град, постоянно съзнавайки, че го преследват. Страхуваше се да излезе навън дори през нощта, особено през нощта, когато преследвачите обикаляха улиците. Носеха кошове, които нахлупваха през главата, ножове и пушки — оръжията на отмъщението. Отмъщение за престъпление, което той не беше извършил!
— Дори аз не мога да те спася — беше казал по-големият му брат в един от тайните им телефонни разговори. — Ако те видя, ще трябва да те убия аз самият, или ще бъда убит заедно с майка и сестрите ни. Нашата къща е под постоянно наблюдение, мъжете чакат да се върнеш. Ако баща ни, лека му пръст, не беше толкова силен и толкова много обичан, ние сигурно всички щяхме да сме мъртви.
— Но аз не съм убил capogruppo41!
— Тогава кой го е направил, глупако? Ти си бил последният, който го е видял. Ти го заплаши да му изтръгнеш сърцето от гърдите.
— Това беше само на думи. Той ми се изплъзна!
— Той се изплъзна на всички, главно от задълженията към товарните кораби. Неговата смърт струва на всички ни един милион лири, защото той се нуждаеше от нашето съдействие и нашето мълчание.