— Какво да правя?
— Твоята сеньора говори с мама. Тя й каза, че ти ще бъдеш в по-голяма безопасност извън страната и тя ще се грижи за тебе като за син.
— Не съвсем като за син, както знаеш…
— Върви с нея! След две или три години нещата ще се изменят може би.
Нищо няма да се промени, мислеше Николо, като се извърна леко от прозореца. Главата му беше все още наведена, като че ли продължаваше да наблюдава сцената долу. С ъгълчето на очите си той видя своята bella signora42 да седи отсреща през голямата стая, пред огледалото на тоалетката си. Ръцете и пръстите й се местеха бързо и правеха странни неща с косата й. Той я наблюдаваше озадачен, защото тя обгърна един широк, натъпкан с пълнеж корсет около кръста си. Надяна доста голям по размер комбинезон върху него и се изправи. Оглеждаше се внимателно в огледалото. Беше толкова задълбочена, че го беше забравила. Не съзнаваше, че я гледат. Тя се завъртя в кръг. Очите й бяха вперени в огледалото. Изведнъж, Николо беше удивен, тя се беше превърнала в друга жена. Дългата й, тъмна коса не беше вече привлекателна. Беше вързана на тила й, право назад, отблъскващо. А лицето й беше почти бледо, някак сиво, и нямаше нищо общо с това, което е било… Беше направо грозно, с тъмни сенки под очите, чертите някак си изострени и изморени, една остаряла маска на предишната й същност… Тялото беше безформено, отпусната дебелана, без бюст. Никакви следи от възбуждащата жена. Инстинктивно Николо се обърна към прозореца, осъзнал, че не е трябвало да види това, което е видял. Потвърждението на това му решение дойде секунди по-късно. Сеньора Кабрини се придвижи бързо, шумно през стаята и обяви:
— Драги мой, ще взема душ, ако това забравено от бога място изпрати вода на третия етаж.
— Разбира се, Каби — каза Николо, а очите му гледаха долу в двора на кафенето.
— И когато свърша, трябва да говорим дълго, защото скоро ти ще преживееш приключението на своя живот.
— Certo, signora.43
— Това е едно от нещата, за които ще говорим, мое красиво момче. Отсега нататък ти ще говориш само на италиански.
— Баща ми ще стане от гроба, Каби. Той научи всичките си деца да говорят английски. Казваше, че това е начинът да се усъвършенстваме. Той ни гонеше от масата на вечеря, ако говорехме на италиански.
— Баща ти е бил реликва от войната, Нико. Той е продавал вино и жени на американските войници. Сега обстоятелствата са съвсем различни. Излизам след няколко минути.
— Когато свършиш, може ли да отидем долу в ресторанта. Много съм гладен.
— Ти винаги си гладен, Нико, но, струва ми се, че не можем. Имаме дълъг разговор. Обаче аз съм уредила нещата с хотела. Ти ще имаш всичко, което избереш от менюто долу. Обичаш обслужването по стаите, нали, драги мой?
— Certo44 — повтори Николо, сега вече обръщайки се към нея, но Баярат също се обърна. Тя не желаеше той да види нейното представление пред далечното огледало.
— Va bene45 — каза Бая, отправяйки се към банята. — Solo italiano. Grazie!46
Отнасяше се с него като с глупак! — мислеше Николо ядосан. Тази заможна кучка, която търсеше радости в неговото тяло… както и той правеше с нейното, трябваше да си признае… Сигурно преследваше някаква цел. Трябваше да има някаква цел, защото всяко момче от пристанището можеше да изкара хиляди лири, като ляга в леглото с амортизирани туристки. Първо като им занесе багажа за бакшиш, което беше нищо в сравнение с това, което му се плащаше по-късно. Benissimo47! Но със сеньора Кабрини не беше същото. Тя беше направила твърде много, като непрекъснато му напомняше за неговите искрени желания да се образова и да остави кейовете на Портичи. Отиде толкова далече, че направи вноска на негово име в Banko di Napoli, така че по-късно да може да подобри живота си. Ако той я придружи в нейното пътуване. Какъв избор имаше? Да се остави на преследвачите убийци от крайбрежните квартали? Тя непрекъснато му казваше, че с него е свършено. Защо?
Бяха ходили в полицията в Рим, специален отдел, с мъже, които можеха да се видят само нощем, в затъмнени стаи. Там му бяха взети отпечатъци от пръстите за документи, които той подписа, но които тя пазеше. После посетиха две посолства, отново през нощта, присъстваха само един или двама чиновници. Имаше още документи, още книжа и фотографии. За какво?… Тя вече щеше да му каже, той го знаеше, той го чувстваше… „Скоро ще преживееш приключението на своя живот.“ Какво можеше да бъде то? Но каквото и да беше, той отново нямаше избор. Можеше само да приеме. Засега. Беше научил уроците на пристанището и не ги забравяше, макар да искаше да го напусне. „Целувай ботуша на туриста, докато можеш да го обереш.“ Защото с една жена, която можеше да убива толкова нехайно, както я видя да го прави, сигурно и той щеше да го прави не по-малко нехайно. Тя го наричаше своя играчка и той щеше да бъде нейна играчка. Докато не избягаше може би.