— А жена ти, amico?
— Всеки ден е Коледа за тази кучка. Всяка неделя се моли на Месията за несъществуващия чичо, който отглежда породисти коне в Ирландия.
— Molto bene.54 Животът ти тогава е в ред.
— По начин, напълно неизвестен за правителството. Тук съм мозъкът в продължение вече на двадесет и една години, но те виждат, че не съм облечен елегантно, нямам хубава походка, не изглеждам добре, така че в пресата дават изявления идиоти, които използват моите открития, а името ми никога не се споменава!
— Calma, amico.55 Както те казват, ти последен се смееш, не е ли така?
— Да, благодарен съм за това.
— Тогава трябва да ми осигуриш едни хора. Няма да е трудна работа.
— Кажи имената.
— Според твоите официални пълномощия ти можеш да наредиш на имиграционните и митническите власти да пропускат частни самолети, които влизат в страната, без да се оглеждат хората, които са на борда им, прав ли съм?
— Разбира се. Националната безопасност. Нужни са ми името на компанията, която притежава самолета, неговата идентификация, международното летище, където ще влезе на наша земя, броят на пътниците.
— Компанията е Сънбъст Джетлайнс, Флорида. Номерът — двадесет и едно БФН; летището — Форт Лодърдейл. Има пилот, помощник-пилот и няколко пасажери.
— Някой, когото трябва да познавам?
— Засега не. Нямаме никакво намерение да прикриваме името му или да го внедряваме във вашата страна нелегално. Точно обратното. След няколко дни неговото присъствие ще се знае във всички заможни кръгове и ще бъде доста търсен. Обаче той иска няколко дни да се движи свободно и да види старите си приятели.
— Кой, по дяволите, е той, папата ли?
— Не, но домакините от Палм Бийч до Парк авеню ще се отнасят с него точно като с папата.
— Което означава, че никога не съм чувал за него.
— Сигурно не си, но те уверявам, че не е срамно. Естествено, изрядните му документи ще задоволят вашите официални власти във Форд Лодърдейл, които, несъмнено, също никога не са чували за него. Само предпочитаме той да остане на борда, докато стигне частното летище в Уест Палм Бийч, където лимузината му ще го посрещне.
— След като няма значение, какво е името му?
— Данте Паоло, син на барон Равело, Равело е едновременно и второто му име и името на провинцията, в която семейството му се е заселило преди няколко столетия. — Padrone сниши гласа си. — Между нас казано, той има доста големи възможности. Син е на едно от най-заможните, благородни семейства в Италия, баронът на Равело.
— Вероятно е супербогат наследник?
— Повече от това. Техните лозя дават най-хубавото „Гре-ко ди Туфо“, а индустриалните им инвестиции се конкурират с тези на Джовани Анели. Данте Паоло ще проучва потенциални възможности за печалба във вашата страна и ще докладва на баща си. Всичко е напълно законно, трябва да добавя, и ако можем да окажем случайно услуга на италианското семейство, може би по-късно за нас ще се помни с благодарност.
— Ти дори не се нуждаеш от мен за този човек. В търговския департамент ще си скъсат задниците да настаняват такъв пътешественик.
— Разбира се, но да спестиш на това велико nobilta56 да търси хотел, премахва доста неудобства, не е ли така?… А те винаги узнават на кого дължат това. Така че го правиш за мен, capisci57.
— Направено е. Свободно влизане, никакви внезапни проверки по веригата. Какво е точното време на пристигане и какъв е самолетът?
— Седем часа утре сутринта, а самолетът е „Леар“-25.
— Ясно, разбрах… Задръж линията, червеният ми телефон ще изскочи от вилката. Стой там, Карибско. — Минута и четиридесет секунди по-късно агентът на padrone се върна на телефона. — Ти беше прав, току-що научихме новината! АВАК-II от Патрик е бил взривен в Сейнт Мартин с човек от екипажа на борда. Обявена е пълна тревога. Искаш ли да обсъдим ситуацията?
— Нямаме нищо за обсъждане, Скорпион две. Няма ситуация, проблемът изчезна. След това обаждане и мене ме няма. Никакви комуникации. Сбогом.
Хиляда и осемстотин мили на север от укрепения остров един тежко сложен мъж с редееща червеникава коса над подпухналото луничаво лице седеше в канцеларията си в ЦРУ в Ленгли, Вирджиния. Цигарата в устата му беше поръсила с пепел синята полиестерна връзка. Той я изруга. Премести ултрасекретния телефон в метално чекмедже в основата на бюрото. За случайния посетител, дори с внимателен поглед, това въобще не беше чекмедже, а само метална част от бюрото до пода. Той запали отново цигарата си. Животът беше хубав, наистина хубав. Така че кой го е еня!