— Убиваш ме, но нищо не получаваш! — изкрещя старецът.
— Но ако не те убия, също няма да получа нищо, така ли?
Тайръл стреля отново. Този път нарани леко лявата буза на padrone. Кръвта изпръска лицето и врата му.
— Имаш още един шанс — каза Хайторн. — Имам голяма практика в Европа… Кучета, които са пуснати по команда от кучкарника, могат да бъдат върнати с втора команда. Направи го или следващият ми куршум отива право в лявото ти око. Il sinistro66, не е ли това думата?
Без да говори, инвалидът непохватно, с усилие мръдна дясната си, пристегната от кърпите ръка. Треперещите му пръсти опипаха панел от пет бутона в полукръг, разположени от едната страна на количката. Той натисна петия. Моментално се чу шум от диво лаене, което полека отслабваше, докато настъпи тишина.
— Прибрани са обратно в кучкарника — каза padrone. Погледът му бе твърд, в гласа му звучеше презрение. — Вратата се затваря автоматично.
— За какво са другите бутони?
— Те не те засягат сега. Първите три са за моята лична прислужница и двамата придружители. Прислужницата вече не е с нас, а вие убихте главния ми бодигард. Последните два са за кучетата.
— Лъжеш. Едно от тези е за лоста в бараката. Той освободи кучетата.
— Той получава сигнала където и да е, и ако има гости или нов персонал на острова, трябва да стои при кучетата, за да може да ги контролира. Често хора с по-малко интелект говорят на животните далеч по-добре от нас, интелигентните… Мисля, че е въпрос на по-голямо взаимно доверие.
— Ние не сме гости тук, така че кой е нов?
— Моите двама придружители, включително този, когото убихте. Те са тук по-малко от седмица и кучетата не са свикнали с тях.
Хайторн се наведе и отвърза ръцете на стареца. После отиде до ниска мраморна масичка, където имаше златен съд с кърпи за бърсане на лице. Той го взе и го донесе до padrone. Подсуши драскотините.
— Разстройва ли те кръвта?
— Ни най-малко. Като помисля в какво си замесен… когато мисля за Маями и Саба, за Сейнт Мартин и тази кучка-психопат… гледката на твоето тяло за мен е едно особено удоволствие.
— Аз съм замесен само в това, да удължавам живота на моето нещастно тяло — каза старият италианец, като попиваше дясното си ухо. После положи един тампон на лявата си буза. Аз съм един инвалид, изживяващ последните години от живота си в изолиран лукс, който заслужавам. Не съм направил нищо незаконно, само забавлявах няколко високо ценени приятели, които се свързват с мен по сателитния телефон или прелитат дотук да ме посетят.
— Да започнем с твоето име.
— Нямам име, аз съм само padrone.
— Да, чух това в бараката… и веднъж на Саба, където двама мафиоти подкупиха екипажите на пристанището и се опитаха да ме убият.
— Mafiosi? Какво знам аз за мафията?
— Един от двамата на Саба, този, който оживя, разказа много неща, когато се озова лице в лице с перспективата да плува сред акулите с кървящо рамо. Имам чувството, че когато ти вземем отпечатъците на пръстите и ги изпратим в Интерпол, бързо ще научим кой си. И няма съмнение, че ще се окажеш един сладък стар дядо, който обича да си играе на монетни автомати.
— Наистина ли? — padrone сне тампона и пусна своята грозна, арогантна усмивка на Хайторн, като обърна ръцете си нагоре и показа дланите си. Тайръл беше отвратен и слисан. Краищата на всеки пръст бяха съвсем гладки. Плътта е била изгорена много отдавна и заменена с гладка, присадена човешка или животинска кожа.
— Ръцете ми бяха изгорени от немски танк през Втората световна война. Винаги съм бил благодарен на американските военни лекари, които се съжалиха над младия партизанин, който се биеше заедно с техните войски.
— О, това е прекрасно — каза Тайръл. — Предполагам, че си бил награден.
— За нещастие, никой от нас не можеше да си го позволи. По-фанатичните от фашистите бяха известни с това, че вземат награди за убити партизани. Всичките ни архиви бяха унищожени, за да предпазим себе си и семействата си. Трябваше да направите същото във Виетнам.
— Наистина красиво.
— Така че виждаш… нищото.
Нито Хайторн, нито старецът усетиха, че слабата, облечена в черно фигура стои под арката. Беше се приближил тихо, гледаше и слушаше.
— Ти беше почти прав — каза лейтенантът. — Нямаше почти нищо, но почти. Системата ти е страхотна, бих казал, но всяка система е толкова добра, колкото личността, която я използва.
— Какво значи това? — попита Тайръл.
— Тази апаратура може да прави всичко, дори лунна светлина. Била е използвана от някой, който знае да изтрива паметта. Правил е точно това. На всеки диск е чистено, с изключение на три файла от края на последния. Сигурно го е използвал друг, защото не е изтрил паметта.