— Позвънете ни утре, моля. Ще преведа обаждането ви.
— Политическите партии са игра на държавно равнище — каза ухилен трийсетгодишен червенокос мъж, след като се здрависа с barone-cadetto и се поклони повече, отколкото беше необходимо, на контесата.
— Ако бяхте по-наблюдателни, отдавна щяхте да установите, че се движите сред гостите вече без домакинята си, мадам Дифардж с голямата уста.
— Става късно и мисля, че Силвия се предаде — каза Бая, смеейки се. — Тя ни изостави още преди няколко срещи, уверена, че Данте вече е разговарял с всички, които заслужават внимание.
— О, тогава дамата ме е забравила — упорстваше с присъствието си червенокосият. — Тя би трябвало да познава по-добре гостите си — въпреки своята небрежност. Все пак ми е пратила спешна покана.
— Кой сте вие всъщност?
— Един от най-известните стратези на политическите кампании в страната, но за нещастие репутацията ми не се разпростира извън границите на този щат, или на няколко щата, може би.
— Тогава вие не сте наистина толкова значителен — заключи contessa и продължи: — Поне докато не получихте поканата. Е, и как стана това?
— Благодарение на уникалния ми талант. „Ню Йорк Таймс“ склониха да приемат особените ми мнения за почтеността в закона. Плащат зле, но в моя бизнес е по-важно да вкараш името си на страниците на вестник с голяма популярност, за да застелеш пътя си с по-едри суми. Играта е проста.
— Много интересно наистина. Това беше един от най-чаровните и поучителни разговори тази вечер, но се боя, че с barone-cadetto вече сме уморени. Ще ви кажем „Лека нощ“, Signor Giornalista84.
— Моля, почакайте, контесо. Може да не ми повярвате, но аз съм тук, за да ви съобщя нещо наистина сериозно.
— Защо мислите, че няма да ви повярвам?
— Той е тук, ето го. — Младият журналист кимна с глава към тълпата. Там, взирайки се в тях, стоеше човек среден на ръст, със смугло лице. Това беше репортерът от „Маями Хералд“, който владееше добре италиански.
— Говорете с него, мадам, а не с мен. Той ви подозира в измама.
Хайторн и Пул седяха на тъмния бряг, очертан в лунната светлина. Бяха захвърлили мокрите екипи и останаха само по шорти. Хайторн чувстваше тялото си разбито след бясната неумолимост на пожарите. Хълмът още димеше. Чакаха Катерин Нелсън. Тя трябваше да излезе всеки момент от малката подводница, която стоеше спокойно в плитката вода близо до тях.
— Как е кракът? — попита Тайръл. Едва говореше от изтощение.
— Няма нищо счупено, само натъртено на няколко места — отговори лейтенантът. — Как е твоето рамо? Още се процежда кръв под превръзката, която ти направи Кати.
— Вече спира. Тя просто не затегна добре бинта, затова.
— Ти критикуваш моя старши офицер? — попита Пул, усмихвайки се.
— Не бих се осмелил. Не и пред теб, драги мой.
— Хей, ти май се върза, а?
— Не, Джаксън, не съм се вързал никъде. Просто ми се стори някак мистично в светлината на предишния ни разговор, в който ти направи съпоставка с нещо като… как се изрази — привързаност поради незадоволеност.
— Мисля, че казах „похот“, командире, просто нищо повече.
— Говори ми някой друг Пул! Добре ли чувам?
— Просто говориш с един съпруг от Луизиана, съпругът, чиято булка не е дошла в църквата навреме.
— Извини ме, нищо не разбрах. Би ли повторил — каза Хайторн, напрягайки клюмналите си клепачи, взрян в офицера от въздушните сили, който изглеждаше странно ухилен на лунната светлина.
— О, аз трябва да искам повече извинения, отколкото ти би могъл да поискаш — толкова много, че да го приемеш пак като шега, както с това „драги мой“.
— Нищо не мога да разбера. Защо не ме осветлиш по въпроса?
— Става — Пул се усмихна, после се захили, вероятно на спомена си. — Дотегна ми и побеснях като кон, ето какво се случи. На моя старец нещо му се искаше и аз се изтупах, до най-хубавата баптистка църква, което никак не е лесно — да се наредиш на най-хубавото място в църквата в тоя приказен град. И моето, и нейното семейство бяха там, но след три часа висене и чакане нейната шаферка идва и ми крещи в това проклето място, идва ми с бележка… Моята булка избягала с някакъв китарист.
— За бога, съжалявам.
— Недей. По-добре в този момент, отколкото след няколко деца. Ето как аз станах кон.
— Кон? — въпреки че му се плачеше за сън, Тайръл не можеше да откъсне очи от Пул.