— И какво по-точно ви безпокои?
— Вашата игра, мадам.
— Не ви разбирам.
— Но той ме разбира. Той разбира всяка дума, изречена на английски.
— Как ви хрумна това?
— Аз съм билингвист, госпожо. Забелязал съм — това винаги личи в погледа. Искра на разбиране, проблясък на негодувание или хумор, които нямат нищо общо с изражението на лицето.
— Или само частично разбиране, може би още по-силно поради предварително проведен разговор. Това възможно ли е, господин билингвист?
— Всичко е възможно, контесо, но той говори и разбира английски. Нима не е така, млади човече?
— Какво? — che cosa?86
— Видяхте ли, лейди. Случаят е приключен.
Дел Роси се усмихна на гневните погледи на Баярат.
— Хей, аз съвсем не ви обвинявам за това, контесо. Наистина е шикозно.
— И какво целите с това? — попита Бая с леден глас.
— Наричат го опровержение по метода на погрешните сведения. Бившите Съвети, Белият дом и китайците са експерти в това. Той може да говори каквото си поиска, после да се оттегли и да твърди, че нищо не разбира.
— Но защо? — настоя Баярат.
— Още не зная, затова и задържам тази информация за себе си. Засега.
— Но не бяхте ли вие един от журналистите, разговаряли лично с барона в Равело?
— Съвсем права сте. И за да бъда откровен, трябва да ви кажа, че той не беше кой знае колко отзивчив. Повтаряше през цялото време „Tutto quello che dice e’vero ’dualsiasi cosa dica“.87 — „Каквото казва той, е истина.“ Каква истина, контесо?
— Фамилните инвестиции, естествено.
— Може би, но защо останах с чувството, че да говориш със знаменития барон е също толкова измислено, колкото да разговаряш с телефонен секретар?
— Твърде пресилено ви е предположението, сеньор. Късно е вече и ние трябва да вървим. Bouna notte.88
— Аз също тръгвам — каза репортерът. — Чака ме доста дълго шофиране до Маями.
— Ние трябва да намерим домакините си. — Бая пое ръката на Николо и го отведе.
— Ще спазя благоприличието и ще ви следвам на разстояние двайсет стъпки — добави Дел Роси, който очевидно се наслаждаваше на създалата се ситуация.
Баярат се обърна. Внезапно в погледа й проблесна топлота. Ледът беше стопен.
— Защо, signore giornalista? Ще излезе, че се дистанцирате от позициите ни.
— О, не, контесо. Аз нито одобрявам, нито виня. В нашия бизнес не се произнасят присъди, просто се съобщава как стоят нещата.
— Тогава си вършете работата, но засега застанете от другата ми страна, за да вървя между двама красиви italiani, докато си казваме „Довиждане“ и „Лека нощ“.
— Вие сте още и дама? — Дел Роси пристъпи напред, учтиво предлагайки ръката си.
— Вие сте твърде загадъчен за мен, сеньор — каза Бая, когато тримата едновременно пристъпиха на тревата. Тогава неочаквано контеса Кабрини залитна надолу, тялото й се олюля. Токчето й потъна в нещо меко, трева или мокра пръст. Тя извика, а Николо и Дел Роси се спуснаха да я вдигнат. Двамата застанаха на колене, с протегнати към нея ръце.
— Кракът ми! Освободете го, моля, или извадете обувката ми!
— Готово — каза репортерът, повдигайки глезена.
— О, благодаря ви! — възкликна Баярат, сграбчвайки крака му за опора, докато гостите се суетяха наоколо и ги заобикаляха.
— Ох! — извика репортерът, когато видя тънката струйка кръв, която се появи на панталона му, докато двамата с Николо помагаха на контесата да се изправи.
— Благодаря ви! Благодаря на всички. Аз съм добре. Просто съм огорчена от тромавостта си! — Хор от изискано изказани симпатии я утеши, тъй че контесата и кавалерът й продължиха напред към домакините, които бяха във вътрешния двор и изпращаха заминаващите гости с пожелание за лека нощ.
— За бога! — каза Баярат, виждайки кървавото петно върху десния крачол на Дел Роси. — Когато ви бях хванала, за да се изправя, тази дяволска гривна е разпорила панталона ви. Още по-лошо — тя ви е порязала! Ужасно съжалявам!
— Не се безпокойте, контесо. Това е само една драскотина.
— Трябва да ми изпратите сметката за панталона. Обожавам тази гривна, но златните й шипове ме плашат. Никога повече няма да я сложа на ръката си!
— Е, панталонът е сцепен по шева, а и това място не се набива в очи. Не се безпокойте, ще се оправя някак. Само запомнете, лейди — и двамата сме си симпатични, но не съм спрял разкопките.
— Какво разкопавате, сеньор? Мръсотия ли?
— Обикновено не се докосвам до мръсотията, контесо. Оставям това на другите. Но когато цялата земя е токсична, трябва да се предприеме нещо.
— Тогава копайте, моля — каза Бай, гледайки втренчено в златната гривна, която си стоеше на мястото, около дясната й китка. Върхът на златния шип беше червен от кръвта, а тъничкото му каналче — тъмно… отворено. „Там вече няма нищо!“