— Би бил глупак, ако не я харесваше. Но искам да те предупредя. Макар моралът на средната класа да изглежда неуместен, струва ми се, че не трябва да се отнасяш към нея като към момичетата от доковете на Портичи. Недей да мислиш за тялото си, тя не е такова момиче.
— О, никога! Тя може да е известна актриса, но е съвсем непокварено италианско момиче, което уважавам тъй, както уважавам и сестрите си. Не е част от този свят, в който ме въведе ти.
— Разочарован ли си от този свят, Нико?
— Как бих могъл да бъда! Никога не съм живял тъй вълнуващо като сега — дори не съм мечтал за такъв живот.
— Добре. Върви сега при твоето bellisima ragazza93, аз ще се присъединя към вас малко по-късно. — Бая се понесе грациозно към домакина, който обаче беше потънал в продължителна задълбочена дискусия с двама банкери. Неочаквано една ръка докосна лакътя й, нежно, но същевременно силно. Тя рязко се извърна, за да се окаже пред привлекателното лице на възрастен белокос мъж, за който можеше да се предположи, че слиза от английско рекламно списание, възхваляващо преимуществата на „Ролс Ройс“.
— Срещали ли сме се някъде, сър? — попита Баярат.
— Срещаме се сега, контесо — отговори мъжът, поднасяйки лявата й ръка към устните си. — Пристигнах късно, но виждам, че всичко върви прекрасно.
— Вечерта е очарователна, разбира се.
— О, всичко идва от навалицата, съгласете се. Този измислен „чар“, който насапунисва всичко в залата като туба с крем за бръснене! Силата и властта се съюзяват, за да превърнат личинките на най-досадната муха в monarch, пеперудите с големи оранжево-черни крила.
— Писател ли сте… новелист може би? Срещнах вече няколко тук тази вечер.
— О, небеса, не, не бих могъл да прочета цяло писмо без помощта на секретаря си. Пикантните наблюдения са просто част от моя характер.
— А каква е стоката ви, сеньор?
— Със сигурност истинско аристократично завещание, би казал някой — осигурено от дипломатическия корпус, от корпусите на много страни, и с благословията на Държавния департамент.
— Звучи интригуващо!
— Разбира се — съгласи се чужденецът с усмивка. — Както и да е, откакто не съм нито алкохолик, нито амбициран политик, имам едно чудно имение, което, честно казано, обичам да излагам на показ. Държавният департамент намира обкръжението ми за привлекателна неутрална зона за визитите на сановниците. Там можеш да яздиш кон, да си водиш любовници, да играеш тенис, да плуваш в басейн с водопад, да вечеряш изискани блюда и след това да се държиш като грубиян по време на преговорите. Естествено има и други съблазни, и с мъже, и с жени.
— Защо ми казвате всичко това, сеньор? — попита Баярат, изучавайки самоизтъкващия се аристократ.
— Защото всичко, което притежавам, всичко, което съм научил, дойде при мен преди години в Хавана — отговори мъжът. Очите им се срещнаха. — Това говори ли ви нещо, контесо?
— А би ли трябвало? — попита Амая. Изражението й беше съвсем неутрално, дишането й, както обикновено, почти недоловимо.
— Тогава ще бъда по-експедитивен, тъй като всеки момент някой подлизурко може да ни прекъсне. Имам няколко телефонни номера, но вие пък нямате телефонните кодове, а сега ще ви потрябват. Затова оставих плик с восъчен печат за вас в хотела: ако има пукнатини във восъка, позвънете ми незабавно в „Плаза“ и всичко ще се промени. Името ми е Ван Ностранд, апартамент 9В.
— А ако отпечатъкът е непокътнат?
— Тогава, от утре нататък използвайте тези три телефонни номера, за да се свързваме. Ще съм на единия от тях и денем, и нощем. Сега вече имате приятеля, от който се нуждаете.
— Приятеля, от който се нуждая? Говорите с уловки, виждам.
— Стига, Бая! — прошепна ходещата реклама на „Ролс Ройс“. — Нашият padrone е мъртъв.
Дъхът на Баярат спря.
— Какво казвате?
— С него е свършено…
— Болестта победи, значи. Той загуби.
— Не болестта е причината за смъртта му. Той сам вдигна във въздуха целия комплекс заедно със себе си. Нямаше алтернатива.
— Но защо?
— Откриха го. Винаги сме го смятали за възможно. Една от последните му инструкции беше тази — да ти помогна колкото мога и колкото трябва в случай, че се случи нещо. В известен смисъл съм твой покорен слуга… Contessa.
— Но какво се случи? Нищо не ми разказахте!
— Не сега. По-късно.
— Моят истински баща…
— Вече не. Свършено е. Сега се обръщай към мен, а чрез мен и към значителните ми средства.
Ван Ностранд изви глава, за да отговори със смях на забележката, направена от контесата.
— Кой сте вие?
— Казах ви, приятел, от който се нуждаете.
— Ти си неговата връзка тук, в Америка?