— Изключено — каза рязко Ностранд.
— Защо?
— Имам собствени планове. Очаквам бившия командир Тайръл Хайторн като свой гост в близките 48 часа. Дванайсет часа след това вие с момчето ще имате на разположение цялото това проклето имение, тъй като ще съм отпътувал оттам.
14.
Тайръл Хайторн, облечен в леко яке-сафари с много джобове, в цвят каки, което си беше набавил от летището, погледна контузената си ръка на лунната светлина. Тя беше превързана от Катерин Нелсън вчера, на Вирджин Горда.
Сега двамата седяха на открито във вътрешния, осветен от свещи двор на хотела „Сан Хуан“ в Исля Върдж, Пуерто Рико. Хайторн и Катерин чакаха лейтенант Пул да се върне от конференция на военното разузнаване на Щатите — конференция, на която Хайторн бе отказал да присъства.
— Нека Джаксън бъде връзката. Мога винаги да го гръмна и да кажа, че не съм чул нито дума. — На масата се появи трета чаша Chablis95. Майорът от въздушните сили все още пиеше айс-чая си.
— Защо си мисля, че си свикнал на по-твърдо? — попита Кати, кимвайки към виното.
— Защото бях свикнал, докато не открих един ден, че не е за мене. Това удовлетворява ли те?
— Не се опитвах да си пъхам носа, просто…
— Къде, по дяволите, се бави? Тази идиотска конференция не би трябвало да се проточва повече от десет минути, ако им кажеше онова, което искам да им каже!
— Нужен ти е, Тай. Знаеш, че не можеш да работиш съвсем сам.
— Имам вече името на пилота, който е трябвало да вози Кук и Ардисон — добрах се до него чрез един механик от главната авиация. За момента това ми е достатъчно. Алфред Саймън, долен тип!
— Хайде, ти самият каза, че той е бил наемен работник. Ти го нарече така, въпреки че нямах и най-бегла представа какво значи това.
— Много е просто. Някой, който е нает да върши работа, но е вън от кръга. Той всъщност не знае кой го е наел.
— Тогава каква работа ти върши името му.
— Защото, ако малките качества, които някога притежавах, не са ме напуснали напълно, имам шанса да се промъкна в този кръг.
— Лично ти?
— Не съм идиот, Кати, и категорията на мъртвите герои никога не ми е била по вкуса. Ето защо звъня на всички, до които мога да се добера. Докато не подготвя нещата така, че да мога да продължа да се движа напред бързо и сам, по или вън от закона.
— Какво значи това?
— Никой да не ми казва, че аз трябва или не трябва да правя това или онова, защото ще се отрази на нещо друго, за което те нищо не могат да ми кажат.
— От всичко, което говориш, разбирам, че ти изключваш мен и Джаксън.
— О, не, майоре, ти си вътре, докато нещата загрубеят. И твоят гений е вътре за продължението на играта, ако не се случи нещо с мен дотогава. Нужен ми е базов лагер с екип, на който мога да се доверя.
— Благодаря за това, и докато съм вътре, благодаря за дрехите. Тук има чудесни магазини.
— Това е нещо, за което Хенри Стивънс си го бива. Той просто лови парите, сякаш има кодовете към най-солидните банки, а може и наистина да има.
— Аз пазя всички разписки.
— Изгори ги, за бога. Могат да бъдат копирани лесно и въобще са изключително вреден багаж. Не знаеш ли поне нещичко, майор Нелсън? От теб ще стане лош разузнавач. Никога не трябва да оставяш излишен багаж, чиято бъдеща роля не можеш да предвидиш; та това просто не е етично. Можем да злепоставим други хора.
— Ще се опитам да запомня това, командире.
— Както би казал Пул, все пак изглеждаш превъзходно.
— Защо? Все пак, благодаря ви, сър. Джаксън избра това облекло.
— Знаеш ли, че този човек може да се превръща за миг в топка от бясна омраза. Би трябвало да го сложим в една клетка с малкия ми брат. Двете зверчета биха си препържили мозъците един на друг с интензивната си интелектуалност.
— Напрегнатият лейтенант Пул в момента проучва масите, за да ни открие.
Андрю Джаксън Пул издърпа един стол и седна. Гръбнакът му беше скован.
— Следващия път, когато направиш конференция с тези мухльовци, ще си ходиш на нея сам! — прошепна остро той. — Тези задници не могат да построят едно просто изречение.
— Това се нарича „затъмняване“ — каза Хайторн, усмихвайки се. — Не че не умеят да кажат това, което ти чуваш, че сякаш казват, но по тоя начин извличат твоите собствени заключения, които могат да забравят с по-късна дата. Защото, опитвайки се да налучкаш мисълта им, която сякаш искат да изложат, но не могат, ти сам я доразвиваш. Практически ти сам я построяваш — така те наблюдават начина ти на мислене, за да могат да намерят оръжие, с което да му се противопоставят в следващия момент. В случай, че мислите различно. И в същото време, оставяйки те сам да говориш, не се ангажират със заповедта, която дават. Защото те практически само я загатват, а ти я извеждаш. Ако се издъниш — вината е твоя, никой не ти е казал да постъпиш точно така. Като не казват действително това, което ти мислиш, че си чул, вземат в ръцете си два коза, които непременно в удобен час ще използват срещу теб, ако нещо ги озадачиш. Предаде ли съобщението ми?