Гостите на Александър бяха преситени и разгалени от леко достъпните жени. Огромно количество пленници, робини, музикантки-аулетриди, вдовици на избити перси — различни по възраст, нация, цвят на кожата, за всякакъв вкус — неизбежно бе похабило отношението към жената като към скъпоценност, създадено в Елада и възприемано от македонците. Но Таис, известна хетера, беше далеч по-недостъпна, отколкото всички жени в средата на македонската армия. Пред лампионите, осветена изцяло през много тънкия хитон, тя се усмихваше, поправи непокорните си коси и след това бавно тръгна към подножието на трона на Ксеркс, където седеше великият пълководец.
В нейната походка тържествуващата женска красота и насладата от собствената гъвкавост се съчетаваха с онази стойност на линиите във фигурата й, която поетът беше възпял в химна за Калироя12.
Плавни гънки струяха от плещите й към стъпалата, сякаш се стичаха по твърдия полиран камък на тялото й и движението им беше песен като вълните на извора Калироя.
Персите, които никога не бяха виждали Таис, веднага разбраха, че пред тях е съкровище от Елада, където много поколения, отдадени на здравия и тежък труд на земеделеца по оскъдните морски крайбрежия, живеещи в единение с близката на хората природа, бяха създали великолепния облик на човек. Те не знаеха, че у Таис имаше примес на още по-древна, също така здрава и силна кръв на хората от морския Крит, родственици и съвременници на прародителите на народите в Индия.
Таис приседна пред краката на Александър до Птолемей. Прекъснатият от нейното идване пир се възобнови. Току-що един бързоходец бе донесъл съобщение, че в Екбатана благополучно е пристигнала хазната, пленена в Суза, Пасаргади и Персеполис. По предварителни пресмятания Александър разполагаше с повече от сто и петдесет хиляди таланта. За такова богатство не можеше и да мечтае цяла Елада. Ако цялото това богатство се пренесеше в земите на Елада, Македония, Йония, то би обезценило всички състояния и би разорило всички богаташи. Александър реши да пази плячката зад сигурните стени на Екбатана.
Още една радостна вест: криптиите разузнавачи донесоха, че Дарий не можал да събере голяма войска. Две хиляди наемника, три-четири хиляди лека кавалерия не представяха заплаха за победоносната армия. Сега бе сравнително проста задача да разбие напълно врага и да довърши бившия „цар на царете“.
И опиянени от нечуваните победи, възхитени от гигантската плячка, множеството роби и просторите на покорената страна, младите войници и възрастните ветерани от македонската армия непрекъснато вдигаха чаши, славейки великия Александър, хвалеха се с победите, проливаха изненадващи сълзи за загиналите другари.
А двадесет и шест годишният герой, покорителят на Египет, Финикия, Сирия, Мала и Голяма Азия, опиянен от своята слава, от успеха, виното и още повече от големите си планове, гледаше с обич шумните си другари, положил могъщите си ръце върху златните със син емайл опори за ръцете на трона на страшния опустошител на Елада. С нехайна усмивка се наведе към Таис и я запита шепнешком защо е с обикновено облекло.
— Нима не си разбрал? Аз току-що погребах…
— Кого? Какво говориш!
— Царицата на амазонките и нейната любов — едва чуто прошепна атинянката.
Александър се начумери, облегна се на трона. Птолемей помисли, че царят се е разгневил и за да прекъсне разговора, започна на висок глас да моли Таис да танцува.
— Тук няма къде. По-добре да пея — отговори хетерата.
— Ще пее, ще пее, Таис ще пее! — завикаха от всички страни.
Шумът стихна, съвсем пияните бяха усмирени от съседите. Таис взе от един музикант седемструнна лира със звънчета и запя с отсечена хекзаметрова стъпка старинен химн за персийската война, за опожарената Атина и бойната клетва да служат само на войната, докато последният персиец не бъде изхвърлен в морето. Таис изпя гневната мелодия с такъв яростен темперамент, че мнозина наскачаха от местата си, като удряха в такт с крака и трошаха скъпи чаши в колоните. Скоро цялата зала гърмеше от бойния напев. Сам Александър бе станал от трона, за да участвува в песента. При последния призив — винаги да помнят злобата на враговете и особено сатрапа Мардоний, Таис хвърли лирата на музикантите и седна, скрила лице в шепите си. Александър я привдигна за лакътя до лицето си. Целувайки я, той каза, като се обръщаше към гостите: