Ерис отстрани ръката на атинянката с писмото.
— Ти си забравила, че аз не мога да чета на твоя език, госпожо. И нима почтеният Лизип също така е забравил, че аз все едно съм длъжна да ида с тебе?
— Наистина, ти винаги ме съпровождаш. Щом като Лизип те споменава в своята покана, значи, че има някаква работа с тебе. Каква? За един скулптор най-важното е ваятелството. Най-много в живота ние, елините, ценим съвършенството на човека, хармонията в неговото развитие, физическо и духовно — калокагатия, както казваме ние. А в изкуството — изобразяването на човека. Затова в нашите градове и храмове има безброй статуи и картини и в яка година се добавят нови. Ти би ли искала да направят статуя на богиня или на нимфа по твой образ?
— Не. По-точно — безразлично ми е. Но ако ти заповядваш…
— Разбира се, ще заповядам. Имай си това на ум, ако ти предложат… и не ме търкай толкова силно! Та аз не съм статуя.
— Ти си най-хубавата статуя на света, госпожо.
— Много ли статуи си виждала? И къде?
— Много. Падна ми се да пътувам още като момиче в свитата на главната жрица.
— Аз нищо не знам за това!
Черната жрица допусна за миг усмивка да освети лицето й.
Александър бе заповядал да построят за Лизип огромно ателие при двореца на персийски велможа, подарен на скулптора за жилище. В стаите с дебели стени от червен камък винаги цареше прохлада, а през зимата трябваше да се отопляват. В полукръгли ниши горяха сухи кедрови цепеници, към които бяха прибавени ароматни клонки тамян, лаванда, розмарин или смирна.
Лизип прие гостите на веранда под висок навес, подпрян от палмови стълбове и преградена с парапет от розов гранит. Верандата се използуваше и за ателие, и за аудитория на учениците, събрали се от Елада, Йония, Кипър и дори от Египет, чиито майстори бяха започнали да възприемат похватите на своите предишни ученици — елините, които преди седем века бяха започнали да се учат от египтяните.
Обикновено присъствуваха философи, богати ценители на изкуството, поети, които черпеха вдъхновение от мъдрите разговори, пътешественици от далечни страни, до които бе стигнала вестта за открития дом на знаменития художник.
Лизип, отдавнашен приятел на атинянката, орфик от висока степен, прегърна Таис през рамената. Като се озърна, той повика със знак застиналата до входа Ерис и мълком й показа широката скамейка, където седяха двама негови ученици. Ерис ги стрелна със светлите си очи и седна на крайчеца, по-далече от веселите млади хора. Те отправяха към нея възхитени и многозначителни погледи, допълнени с жестове. Напразни старания! Със същия успех биха могли да привлекат вниманието на всяка от многото статуи, които украсяваха ателието, къщата и градината на Лизип!
— Да идем, атинянке, ще ти покажа един стар приятел и твой съотечественик, скулптора Клеофрад. Той презира войната, не прави статуи на царе и пълководци, а само на жени и затова не е толкова знаменит, колкото заслужава. Освен това той те познава…
Таис понечи да възрази, но думите й заседнаха в гърлото. Тези строги сини (с блестящи зеници като на Атина) очи, белезите на лицето под гъстата сива брада и на ръката й припомниха кратката среща при Тезейона по пътя към Хълма на нимфите!
— Бях обещал да те видя след няколко години — каза Клеофрад със своя нисък глас — и ето, минаха две олимпиади и аз виждам не момиче, а жена в разцвета на силите и красотата си. Сега навярно си на двадесет и шест години — ваятелят дръзко огледа Таис, — раждала ли си?
— Да — някак послушно отговори Таис, — един път.
— Недостатъчно, трябваше поне два пъти. Това само ще подобри тялото у такава здрава и силна жена като тебе.
— Гнезиотес апамфойн — каза Лизип на атическо наречие, посочвайки Таис, и тя неочаквано се изчерви от открития поглед на единия и откровените думи на другия художник.
— Да, ти си прав! — съгласи се строгият Клеофрад. — Чистота на произхода и по двете линии — по баща и по майка. Ти ще бъдеш мой модел, атинянке! Съдбата те е предопределила за мене! Търпеливо чаках твоята зрялост. — Той впери повелителен поглед в Таис.
След кратко мълчание Таис кимна.
— Ти пак избираш това, което няма да ти донесе богатство — замислено каза Лизип. — Таис е доста прелъстителна за образ на богиня, доста дребна и кръшна за Кора, не е страшна за войнствена жена.
Тя е жена, а не канон, установил се от векове образ в елинското изкуство.
— Струва ми се, че си прав и не си прав, велики майсторе. Когато си създавал своя „Апоксиомен“14 като образ на атлет, ти смело си се отклонил от Поликлетовия канон и преди всичко от Дорифора. И аз разбирам защо. Дорифорът е канон на силен спартанец, воин, който се е създавал у лакедемонците в течение на цяло хилядолетие подбор на родители, избиване на слабите и крайно мъчително възпитание на сила и издръжливост. Грамаден гръден кош, извънмерно дебели коремни мускули, особено напречните странични. Такъв човек може да тича много стадии с тежка броня, да се сражава с тежък щит и копие много по-дълго от всеки войник от кой да е народ, ще остане здрав и читав под колелата на тежка каруца. Спартанците биеха без изключение всички врагове, преди да се появят тежките лъкове и каменохвъргачки.
14
Знаменита статуя на атлет, който след състезание „остъргва от себе си“ (апоксиомен) прах, пот и т.н.