— Тогава ти знаеш нещо съвсем друго. Нашата легенда твърди, че морската държава уж се намирала във вашето море. Нейното положение, описание и време съвпадат с остров Крит. Времето на гибелта — не на страната, а на нейната мъдрост и на цвета на народа й — е станало преди единадесет века.
— Точно по време на загиването на Критската държава при страшно изригване и наводнение — каза Лизип, обръщайки се към Таис.
— Някои от най-способните и учени хора на Крит, оцелели от катастрофата и от пленяването от народи, които са нападнали Крит, щом рухнало неговото могъщество и загинала флотата му, избягали на изток в своята прародина в Ликаония и Киликия, а също така във Фригия. Като намерили местата за заселване заети, те продължили да се скитат. Преданието не ни казва нищо за това как са стигнали до река Инд, където са основали свои градове, намирайки родствени с тях народи — дравидите и ги научили на изкуствата. В преданието няма нито думица дали те са пътували по сухо през Партия, Бактрия и през планините или пък са успели да се спуснат надолу по Ефрат и да попаднат по море в устието на Инд, използувайки способностите си на видни мореплаватели. Сега ти виждаш, че твоят дар е свещен, защото през хилядолетието ни предава изделие на ваятел от онези, които са основали изкуството в нашата страна. Не ми стигат думи да ти благодаря, Лизипе!
Индийците като един се приведоха в нисък поклон пред малко смаяния велик ваятел. После възрастният индиец отиде при Таис и Ерис, ослепително красиви в слънчевожълта и тъмносиня екзомиди. Като взе ръката на всяка една от тях, той ги постави до челото си и каза неразбираеми, подобни на молитви или на заклинание думи, които останаха непреведени.
След това четиримата индийски гости покриха статуетката с белоснежна тъкан и благоговейно я понесоха у дома си. Ерис стоеше, навела очи, още по-смугла от горещата червенина. Лизип гледаше след гостите си и само разпери ръце.
— Аз съм съгласен с индийския майстор, че в живота рядко се случват такива интересни дни на срещи и разговори — заяви той.
— Би ми се искало да се срещна пак с него — каза Таис.
— Ти скоро ще се видиш с пътешественик от още по-далечната и странна Срединна империя, току-що пристигнал в Екбатана.
— Ще го поканя у дома си ли?
— Не. У тях може би това не е прието. По-добре ела при мен. Аз ще направя така, че да избегнем събирането на много хора и да беседваме насаме. Уверен съм, че много нови неща те очакват, пък и мене.
Таис радостно плесна с ръце и нежно целуна своя приятел, който й беше заменил мемфиския учител.
Обаче новите неща започнаха съвсем другояче, не така, както очакваше Таис.
Един ден, след като се беше запознала с Клеофрад, при нея дойде един от участниците в събранието при Лизип, ценител на изкуството — богат млад лидиец, който беше увеличил своето състояние чрез търговия с роби и добитък. Той дойде, съпроводен от един писец и силен роб, който мъкнеше тежка кожена торба.
— Ти няма да откажеш на молбата ми, госпожо Таис — започна веднага той, като си вееше с парфюмирана лилава кърпа.
Атинянката веднага остана недоволна от тоя тон на полумолба, полуизповед, небрежно отронен от красивите устни на лидиеца. И той самият не и се хареса. Все пак според законите на гостоприемството тя запита каква е молбата му.
— Отстъпи ми своята робиня! — настойчиво каза лидиецът. — Тя е най-хубавата от всички, които съм видял, а през моите ръце са минали хиляди…
Таис се облегна на парапета на верандата, вече без да скрива презрителната си усмивка.
— Напразно ми се присмиваш, госпожо. Аз ти донесох два таланта, понеже зная цената на хубавите неща. — Той посочи могъщия роб който се беше изпотил от тежката малка торба със злато. — Нечувана цена за тъмнокожа робиня, но аз не съм привикнал да се отказвам от желанията си. Когато я видях, пламнах от непреодолимо желание!
— Като оставим настрана, че в този дом нищо не се продава — спокойно каза Таис, — и че Ерис не е робиня, тази жена не е по силите ти, тя не е за обикновен смъртен.
— Но и аз не съм обикновен смъртен — важно каза лидиецът — и имам опит в любовта. И ако тя не е твоя робиня, тогава каква е?
— Богиня! — сериозно отговори Таис.
Лидиецът се закиска.
— Богиня, която ти служи? Това е прекалено дори и за такава знаменита и красива хетера като тебе.
Таис се изправи.
— Време е да си вървиш, гостенино! У нас, в Атина, хвърлят от стълбите този, който е невъздържан в езика и не познава правилата на приличието!
— А пък у нас помнят думите и придобиват това, което желаят по всякакъв начин. Целта оправдава средствата! — заплашително каза богаташът, но Таис, без да го слуша, изтича на горния балкон.