— Предполагам от учители, които са владеели познанията на древните. В един вавилонски храм ми показваха малка кула с меден купол, който се въртеше на дебела ос. В купола беше направено прозорче от изпъкнало парче прозрачен планински кристал, великолепно полиран. Този кръгъл прозорец, с диаметър три подеса, още от старо време се е наричал от хелдейците Окото на света. С него жреците са открили в нощното небе четири малки звездички край най-голямата планета и са видели въззелена планета по-далече от мрачния Хронос. Виждал съм я и аз…
— И Аристотел нищо ли не е знаел за това?
— Не мога да ти кажа дали го е пренебрегнал, или не е знаел. Първото е по-лошо, защото за един философ това е престъпно! Че Земята е кълбо, пише и той самият, обаче е оставил Александър в неведение.
— Какво още не знае учителят на Александър?
— Ти задаваш недопустим въпрос за един орфик, който вярва в безкрайността на света и познанията!
— Прости ми учителю! Аз съм невежа и винаги се старая да черпя от извора на твоите знания.
— Аристотел е трябвало да знае — омекна Лизип, — че преди няколко столетия финикийците са извършили по заповед на фараон Нехо плаване около бреговете на Либия; като са използували за този подвиг две години и половина, те са доказали, че Либия е остров който по големина надминава всякакво въображение. Те не са срещнали края на света, богове или духове, само слънцето почнало някак странно да се държи на небето. То изгрявало на падне право над главите им, по-нататък отново сянка с наклон, макар че мореплавателите продължавали както преди да се насочват на юг. След това слънцето започнало да изгрява не отляво, а отдясно.
— Не разбирам какво значи това?
— Преди всичко, те са заобиколили Либия и плавайки все покрай бреговете, са завили на север. А изменението на мястото на слънцето по пладне по време на плаването им ту на юг, ту на север, свидетелствува само за едно, което отдавна вече знаеха орфиците и жреците на Индия и Вавилон, които бяха избрали за символ на света колелото.
— Но Земята е като колело и върху картата на Хекатей!
— Плоско. Орфиците отдавна знаят, че това колело е сфера, а индийците отдавна смятат земята за кълбо.
— Но щом е така, Александър се стреми да стигне на края на света, без да знае истинският му строеж и размери. Тогава Аристотел…
— Хиляди мними пророци са измамвали хиляди царе, уверени във верността на своите бедни знания.
— Трябва да ги убиват!
— Толкова ли си кръвожадна?!
— Ти знаеш, че не съм! Онези, които проповядват лъжливи знания, без да познават истината, ще докарат страшни бедствия, ако имат за последователи такива могъщи завоеватели и царе като Александър.
— Аристотел още не е докарал нещастие на Александър. Даже напротив. След като го е убедил, че краят на света не е далече, той го е накарал да се стреми с всички сили към тази цел. Александър притежава частица от лудостта на своята майка-вакханка. Той е впрегнал тази частица в своите божествени сили и способности на пълководец.
— А когато разкрие истината, ще му прости ли Александър неговото невежество по география?
— Отчасти то вече е разкрито. Не току-така Александър се отклони към Индия по пътя на Дионис. Може би е научил за Срединната империя?
— Ти щеше да ми покажеш един човек оттам?
— Добре! Утре! А сега иди при Клеофрад, иначе той ще изпотроши цялата ми сбирка египетски статуйки. Имах непредпазливостта да я оставя в ателието.
Наистина, докато я чакаше, атинският скулптор се мяташе по верандата като леопард. Таис беше наказана да позира до вечерта. Отдавна освободената Ерис се измъчи да я чака в градината на Лизип.
— Кажи, господарке — запита я Ерис, като си отидоха в къщи, — какво те кара да служиш покорно за модел и да се изморяваш повече от каквато и да е друга работа, да губиш толкова много време? Или ти плащат много? Не вярвам Клеофрад да е богат.
— Разбираш ли, Ерис, всеки човек си има свои задължения, според каквото му е дала съдбата. Колкото по-високо е дарованието, толкова повече трябва да бъдат и задълженията. Царят се грижи за своите поданици, за процъфтяването на страната му, художникът — да създаде онова, което ще достави радост на хората, поетът…
— Всичко разбрах — прекъсна я Ерис, — учили са ме, че щом ми е дадена красота, по-голяма от тази на другарките ми, то моето служене трябва също да бъде по-голямо и тежко.
— Ти сама отговори на въпроса си. Ние сме надарени от Афродита и трябва да служим на хората, иначе божественият дар ще изчезне, преди да изпълним предназначението си. Има много ваятели и художници, които биха ни заплатили шепа злато за всеки час позиране, но аз ще бъда послушен модел на Клеофрад дори без един обол. А ти?