Лизип припомни на разгорещилата се атинянка някои имена на Кибела, Великото женско божество, като например Владетелката на Долната бездна, Царицата на Земята, които съвпадаха с характера на Ин. Таис сърдито отвърна на това, че Великата майка има много образи, но въпросът не е в тях, а в последиците от обществения строй, които мъжете създават и с които се опитват да докажат своето първенство. За учудване на атинянката жълтоликият внезапно се омърлуши. Ярките пламъчета в тесните му очи угаснаха в тъга. Въпреки голямото могъщество на страната, изкуството на майсторите, трудолюбието на народа, Небесната държава в действителност била разкъсвана от междуособни войни и от чести нападения отвън на способни в сраженията скитнически племена.
Животът ставал непоносим от жестокостта на управниците, откъснати от живота на народа и равнодушни към постоянните му бедствия — неплодородни години, наводнения или суша. Неговите съотечественици отдавна да са се разбунтували, да са смъкнали злобните управници й да са унищожили жестоките закони, ако бяха имали повече храброст, поне дотолкова, колкото у най-слабия воин от армията на Александър. Или съвсем малко мъжество, за да избягат от страната, където те живеят в теснотия, понасят лишения и неправда тъкмо поради многолюдието си.
Елините разбраха, че приказната империя, макар и да има гордо наименование, никак не е по-добре от всички онези многобройни страни, в които се шири тирания. Таис съвсем се разочарова от още една откровеност на пътешественика. Подтикнала го да пътува на запад легендата за рая, обитаван от Драконите на мъдростта, намиращ се някъде по средата на Азия сред най-високи планини. Той минал през цяла Централна Азия, през всичките й каменисти пустини и стигнал тук в Месопотамия, където западните предания посочвали мястото на друг рай на безоблачно щастие. Но излязло, че тук няма нищо подобно. Просто приказка, измислена от еврейските мъдреци, за да изведат своя народ от робския живот в Египет и да го поведат на изток.
Нищо, че не е намерил рая, все пак се бил срещнал с мъдрост, която много се различавала от целия начин на мислене на неговия народ — така се утешаваше жълтоликият.
Таис без желание се раздели с пътешественика. Той отказа да начертае каквито и да е карти и да означи разстоянията, преди да се е видял с Александър.
И пак неотразимото очарование на атинянката сломи сдържаността на пътешественика. Той поверително й каза, че вместо рай и Дракони на мъдростта е срещнал благоразположени, добри хора, които живеели в каменни сгради по склоновете на много високи планини, при изворите на най-голямата река в Небесната страна — Синята. Тези хора се считали за последователи на велик индийски мъдрец, който учел да вървят винаги по средния път между две крайности, между доброто и злото, между светлината и сянката, защото всичко на света се променя с време. Онова, което е добро, става лошо и, обратно — злото се превръща в добро. Той искал да остане ученик на мъдреците, но те го изпратили по-далече на запад, там, където нищо не знаят за големите страни на Изток, но се бил явил човек, който имал силата да съедини Изтока със Запада чрез върховете на мъдростта у единия и у другия. Той трябвало да види този човек, великия пълководец Александър, да му разкаже за пътищата и страните, които се простират отвъд Покрива на света, ако той бил толкова умен и прозорлив, както били слушали за него последователите на Средния път!
— Ами ако не е? — бързо запита Лизип.
— Тогава няма да откривам нищо — безстрастно отговори пътешественикът.
— Могат да узнаят със сила — настояваше ваятелят.
Жълтоликият се усмихна презрително.
— Пътят е дълъг, разстоянията огромни, планините и пустините безводни, със страшни ветрове. Една малка неточност в указанията ще се открие едва години по-късно, а ще ги отклони на хиляди стадии към гибел — и пътешественикът се разсмя неочаквано с писклив, пресеклив смях.