Александър успя за година и половина да преустрои армията съобразно условията на войната в Азия.
Издигнаха се нови военачалници, между които Селевк, с грамаден ръст и много по-силен от Черния Клейт, но весел и несравнимо по-умен от нещастния брат на Ланиса“.
Птолемей пишеше, че колкото повече напредват в Индия, планините стават все по-високи, все повече снегове и ледници срещат по мъчно преодолими преходи, все по-буйни са реките, задръстени с огромни камъни. В трудностите, които нараствали, Александър съзирал предвестие за близкия край на похода. Точно така трябвало да бъдат препречени границите на Света, недостъпни за простосмъртните. Отвъд тези препятствия живеят полубоговете в градини, където растат дървета с плодовете на Вечната мъдрост, по бреговете на Водите на живота, в чието лоно почива слънцето. Тези води дават безсмъртие на богове или титани. Пък и не са ли титани и жителите в последните краища на света?
Аристотел с нарочни пратеници изпратил на ученика си своите научни съчинения. По време на тежкия поход по височините на Парапамиза и Бактрия Александър нямал време да ги прочете. Сега разсъждавал върху писаното от великия философ и споделял съмненията си с Птолемей. Аристотел по-рано насърчавал по всякакъв начин устрема на пълководеца на изток, да срещне колесницата на Хелиос, а в последните си трудове предпазвал Александър от сляпа вяра в древните митове, към които синът на Олимпиада бил толкова привързан. Аристотел пишел, че едва ли Александър щял да се срещне със свръхестествени същества, защото никой от действителните пътешественици не бил срещал богоподобни хора или човекоподобни богове из цялата известна Ойкумене.
Александър само се подсмивал. За него следите на Дионис, които намерил в Ниса, били по-убедителни от софистичните разсъждения на стария мъдрец…
Птолемей още веднъж напомняше на Таис за среща във Вавилон и я молеше да не води сина му там в горещия климат. Обещаваше, че ще й разкажа много интересни неща за страни, които никога не са били видени дори и от митични герои.
И сега дори той е отишъл по-далече от Дионис, а плаването на аргонавтите в Колхида според пресмятанията на Неарх било три пъти по-кратко от разстоянието, изминато от армията по суша през много по-тежки препятствия и съпротивата на далеч по-многобройни врагове.
Птолемей пишеше от долината Сват, където „сутрин мъглите искрят с милиони бисери над горички от ниски дървета, обсипани с гъсторозови цветове. Бързотечна река излива изумрудена вода върху лилави камъни, бреговете са обточени с широка ивица яркосини цветя, която се простира до полегати склонове, обрасли с невероятно големи дървета, каквито няма никъде в Елада и може да се сравняват само с кедрите във Финикия и Киликия. Но онези растат на ширина, а тези — на височина, издигайки своите тъмнозелени върхове на повече от половин стадий. И тук, както преди, елите и боровете много приличат на македонските и пристъп на тъга по родните планини свива сърцето“. Таис много съжаляваше, че не участвува в толкова необикновено пътешествие, но скоро се утеши, разбрала колко трудно би било за Птолемей да се грижи за нея в тежкия дори за закалени, силни мъже поход. Пък вече ги няма и нейните верни тесалийци и милият Леонтиск, винаги готов да й се притече на помощ.
Птолемей пишеше за Роксана, която придружавала царя. Тя е жена на велик пълководец, на божествения Александър! Цялата армия е на нейно разположение, а ако забременее от царя, всеки воин ще отдаде живота си, за да запази наследника на великия владетел на Азия!
А какво е Таис? Хетера, чиято любов Александър и желае, и бяга от нея, и я отхвърля пред очите на всички. Жена на Птолемей, ала след колко любимки на този колекционер на красота? Даже веселият тон на писмата му навява мисълта, че Птолемей е намерил в Бактриа и в долините на Инд прекрасни момичета и е събрал добра плячка от скъпоценни камъни. Разбира се, от последното все нещо ще получи и тя, очевидно като откуп за първото…
Не, Птолемей познава нейното равнодушие и от време на време се измъчва от този признак на безразличие. Ала то и за него е удобно.
Преди биковете на Дионис да бяха успели да се поохранят из пасбищата на Екбатана, ето че дойде Хезиона, която нямаше известие за Неарх и жадно препрочиташе писмото на Птолемей. Личеше си, че критският началник на флота отново бе обхванат от своята стихия на водач, съставител на карти и строител на кораби. „Родената от змия“ вече се беше оправила от неудобствата на съвместния живот с неспокойния мореплавател и в своето розово вавилонско одеяние беше станала пак красива както преди. Таис я покани у Лизип, но Хезиона предпочете сутрешните часове, когато ваятелите се занимаваха със своята работа, да остане у дома и да се занимава с Леонтиск. За неудоволствие на атинянката към бездетните обожателки на сина й се добави още една. Неарх не искаше деца, понеже мислеше, че той не може да им бъде опора: съдбата на моряка е много невярна! На въпроса на Хезиона какво мисли той за нея, Неарх с пресилена усмивка отговори, че тя е достатъчно умна, красива и богата, за да се погрижи за себе си, ако той загине. Хезиона се опитваше да внуши на критянина, че освен материална осигуреност тя има нужда от него в много отношения, само от него и от никого другиго на света. Началникът на флотата казваше на тиванката, че е напълно свободна, обаче той би се радвал, ако тя изчака завръщането му, защото за свое учудване не бил намерил никъде по-добра жена от нея.