— А търсил ли си? — запита Хезиона.
— Ние всички не се отказваме при случай — сви рамене мореплавателят.
Постепенно тиванката бе разбрала, че избраникът на сърцето й също е завладян от мечти по съкровения Океан, както неговият приятел от детинство Александър. Без Неарх Александър не се чувствуваше добре и се стараеше да му намира винаги работа край себе си, наричайки го главен водач на своята армия. В края на краищата Хезиона толкова продължително оставаше сама в голямата къща, че захванаха да я спохождат мисли да се раздели със своя знаменит, изчезнал в недостъпни простори мъж.
„Родената от змия“ питаше как се помирява Таис с още по-продължителните отсъствия на Птолемей. Приятелката й отговаряше, както и преди, че на нея Птолемей не й е така необходим, както Неарх на Хезиона.
— Сега го очаквам с голямо нетърпение — каза Таис — заради сина. Докато ти и такива като тебе не са го съвсем развалили. Леонтиск трябва да бъде откъснат от майчиния си дом.
— Ще ти е мъчно! — възкликна Хезиона.
— Не повече, отколкото на всяка елинска майка, а за да облекча мъката си, ще си родя момиченце. Тя ще бъде осемнадесет години при мене, а дотогава и аз ще привърша моите скитания и ще се заема с къщата.
— На Птолемей ли?
— Едва ли. Колкото повече ще остарява (и аз, разбира се), толкова по-млади ще бъдат неговите любимки. На мен ще ми бъде мъчно да понасям цветуща младост до себе си, когато освен със знаменито име и положение няма да има вече с какво друго да й съпернича. Ако пък остане само името и положението, то предишния живот е свършен. Ще бъде време да започна друг…
— Какъв?
— Отде да зная? Задай ми този въпрос след… петнадесет години.
Хезиона се разсмя и се съгласи, без да знае, че съдбата и на двете им готви съвсем различни и необикновени пътища, които ще ги разделят скоро и завинаги.
Приятелките се разхождаха на своите предишни коне, а за Ерис намериха един вран, без нито едно петънце, черен като нощ партянски жребец. Ерис, станала вече опитна ездачка, владееше силния кон. Вечер се изкачваха в планините по склонове, обраснали с пелин и мащерка, по които изпъкваха изгладени от вятъра ребра и редки тераси от монолитен тъмен камък. Оставили конете да пасат, трите жени избираха голям плосък камък и се излягаха върху него, усещайки приятната топлина на поелата слънчевия пек скала. Отгоре откъм гората смолистият аромат се смесваше с пресния и остър мирис на тревите в повея на прохладния вятър по каменистата долина. Грамаден снежен връх рано скриваше слънцето на запад и топлата милувка на скалата беше добре дошла. Понякога бледи звездици успяваха да припламнат на вечерното небе и бриасът — самотният бухал, няколко пъти да избоботи, преди ездачките да се завърнат в града.
На тези мълчаливи планински седенки всяка от приятелките се държеше по свой начин. Ерис сядаше, обхванала коленете си и подпряла брада на тях, гледаше назъбените скали на хребета или трептящата бисерна омара в далечната степ. Хезиона се промъкваше съвсем накрая на терасата, надвиснала над долината, и легнала по корем, се взираше да види планински кози, наблюдаваше играта на потока в дъното на клисурата, издебваше появяването на мармотите, които като пънчета изникваха до своите дупки и си подсвиркваха със съседите. Таис лягаше по гръб, разперила ръце и подгънала едното коляно, гледаше небето, по което плуваха редки бавни облаци и се мяркаха силни орли-лешояди. От съзерцаването на небето я обхващаше някакво вцепенение и Хезиона под око наблюдаваше тази, която считаше за образец на жена и се учудваше на промените в израза на лицето й, докато тялото оставаше съвсем неподвижно. Това й припомняше тайнственото чувство на египтянките, които умееха да придадат смяната на настроенията дори у статуи от твърд полиран камък.