Загледана в небето, Таис неочаквано се усмихваше и в същия миг се превръщаше в олицетворение на дълбока печал или пък с израз на сурова упоритост предизвикваше съдбата с едва доловими движения на устните, клепачите, веждите и ноздрите на правия си, изрязан като че по линийка на ваятел нос с критска трапчинка до веждите, която смекчаваше тежката основа на носа от класически елински тип.
Веднъж, когато Таис се стори на Хезиона по-тъжна и по-замислена от всякога, тиванката се осмели да попита:
— Все още ли продължаваш да го обичаш?
— Кого? — без да обръща глава, попита Таис.
— Александър, че не е ли той най-голямата ти любов?
— Веднъж Лизип ми каза, че опитен ваятел може с едни и същи линии да представи могъщо и тежко като грамада тяло и може да вдъхне на своята творба вътрешен плам и желание с необичайна сила. В един и същи образ… почти в един.
— Не те разбрах добре, подивяла съм сред блатата и корабостроителите — усмихна се Хезиона.
Атинянката остана сериозна.
— Ако човек иска да подражава на боговете, то неговата любов трябва да бъде също така свободна, както у тях — продължи Таис, — а не непреодолима сила, която ни смазва и разкъсва. Но странно нещо, колкото по-силно завладява тя своите жертви, колкото по-слаби са те пред нея, изцяло заробени от своите чувства, толкова повече поетите превъзнасят тези жалки хора, готови на всякакви унижения и долни постъпки — лъжа, убийство, кражба, клетвопрестъпление… Защо така? Че това ли иска сияйната и сребронога Афродита?
— Разбрах. Никаква надежда няма и за тебе?
— Отдавна зная. Сега узна и ти. Тогава защо да ридая под звезда която, все едно, не мога да сваля от небето? Тя ще върви по пътя, който и е начертан. А ти върви по своя.
Те посещаваха симпозиуми, които персите, увлечени от примера на художниците, бяха обикнали много. Само Ерис решително отказа да присъствува на тези симпозиуми — изпитваше отвращение да гледа хора, както много ядат и пият.
Таис също си призна пред Хезиона, че се отвращава от лакомници, още от дете била много чувствителна към всяка проява на грубост, а сега изобщо не можеше да ги търпи. Просташкият смях, долните шеги, неумереното ядене и пиене, жадните погледи, които преди се плъзгаха, без да я досягат, сега я вбесяваха. Атинянката реши, че застарява. Оживените разговори, разпалени от виното, поетичните импровизации и любовните танци бяха почнали да изглеждат глупаво занимание. А беше време, когато и нея, и златокосата спартанка ги наричаха царици на симпозиумите.
— Не е старост това, красива моя приятелко — отвърна Лизип на въпроса на атинянката и леко я щипна по гладката буза, — наречи го мъдрост или зрялост, ако първата дума ти се стори твърде тежка. Всяка година ти все повече ще се отдалечаваш от забавленията на младостта. Ще се разширява кръгът на твоите интереси, ще се задълбочава твоята взискателност към себе си и към хората. Непременно отначало към себе си, а после вече и към другите, иначе ще се преобразиш в придирчива аристократка, недъгава сърдечно и умствено… И ще умреш… Не физически! С това твое здраве ти можеш дълго да живееш. Ще умреш духом и само външният образ на Таис ще ходи по земята, а по същина — един труп. Ти едва ли имаш представа колко такива живи мъртъвци тъпчат образа на Гея. Те са лишени от съвест, чест, достойнство и добрина — всичко, което съставлява основата в душата на човека и което се стремят да подбудят, да усилят, да възпитат художниците, философите и поетите. Те пречат на живите да живеят, без външно да се отличават от тях. Те са ненаситни само на празните и най-прости желания: ядене, пиене, жени, власт над другите. И се стремят към това по всички начини. Знаеш ли ти спътниците на Хеката?
— Ламиите, мормо или как още там ги наричат? Тези, които нощем ходят с нея и пият кръвта на срещнатите по кръстопътищата? Вампирите ли?
— Това е простонародна символика, а в тайната наука рожбите на Тартара, които смучат жива кръв, са именно мъртвите ненаситни хора, готови да грабят и да грабят всичко, което може, от полиса, от общината, от хората — от чужди и свои. Те са, които изтезават до смърт робите си с тежка работа, стига само да получат повече злато, сребро, къщи, коне, нови роби. И колкото повече грабят, толкова по-алчни стават, опиянявайки се от труда и потта на поробените от тях хора.
— Страшни думи, учителю! — Таис дори зиморничаво сви рамене. — Сега аз неволно ще се вглеждам у всекиго…
— Тогава моите думи са постигнали целта си.
— Какво да правим с тези живи мъртъвци?
— Разбира се, би трябвало да ги убиваме, да им отнемаме фалшивия жив облик — след като помисли, каза Лизип. — Нещастието е, че тях могат да ги разпознават само малко хора, стигнали до такова милосърдие, че даже нямат вече сили да убиват. Струва ми се окончателната равносметка с вампирите е въпрос на далечно бъдеще; когато се възцари хомонойа — равенство на хората по ум, броят на тези редки хора ще се увеличи многократно.