— Какво Клеофрад? — попита развълнувана Таис.
— Отлял е твоята статуя от сребро вместо от бронз. Няма съмнение, че такъв материал е великолепен. Но среброто само по себе си е скъпо, то е пари, цена за земя, къща, добитък, за роби. Само много силен полис или владетел може да си позволи да лежат без употреба дванадесет таланта. А колко алчни негодници има, които освен това не вярват в нашите богове? Без да се колебаят, ще отрежат ръка на Анадиомена и ще я занесат на търговеца като парче мъртъв метал!
— Ти ме разтревожи! — каза Таис. — Наистина аз не помислих за непостоянната съдба не само на хората, но и на цели държави. През няколкото години от походите на Александър ние с тебе видяхме как рухват стари устои, хиляди хора губят мястото си в живота. Съдбините, вкусовете, настроенията, отношението към света, към вещите и един към друг — всичко е разклатено и бързо се променя. Какъв съвет ще дадеш?
— Не знам. Ако Клеофрад я подари или продаде на някой прочут храм, ще бъде много по-сигурно, отколкото ако тя отиде у някой любител на скулптура, па макар и да бъде богат като Мидас.
— Ще поговоря с Клеофрад! — реши Таис.
Атинянката не успя да изпълни това си намерение скоро. Скулпторът показваше Анадиомена на всички желаещи. Те отиваха в градината на Лизип, където бяха поставили статуята в един павилион, и дълго не можеха да откъснат очи от нея. После пренесоха Анадиомена в къщи, а Клеофрад изчезна някъде. Той се завърна в хекатонбейон, когато вече беше горещо дори и в Екбатана и снежният калпак на югозападния хребет се беше превърнал в тясна като облаче ивица.
— Моля те — посрещна го Таис — да кажеш какво искаш да правиш с Анадиомена.
Клеофрад продължително я гледа. Една тъжна, почти нежна усмивка не слизаше от неговото обикновено сурово, начумерено лице.
— Ако всичко на света се подреждаше според мечтите и легендите, то трябваше да те моля аз, а не ти. И за разлика от Пигмалион пред мене е живата Таис, а не само сребърната богиня. И всичко е много късно…
— Какво е късно?
— И Анадиомена, и Таис. И все пак аз те моля. Приятелите уреждат симпозиум в моя чест. Ела непременно. И тогава ще се разберем за статуята. У нея е не само твоята красота, но и твоето сребро. Не мога самостоятелно да се разпоредя с нея.
— Защо там, а не сега?
— Рано е!
— Ако си решил да ме мъчиш с гатанки — мъничко ядосано каза атинянката, — смятай, че напълно си успял в тази неблагодарна работа. Кога е симпозиумът?
— В хебдомерос. Доведи и Ерис. Нали винаги сте неразделни. И приятелката на Неарх.
— На седмия ден от първата декада ли? Това значи в други ден?
Клеофрад мълком кимна, вдигна ръка и изчезна в лабиринта на голямата Лизипова къща.
Симпозиумът започна рано вечерта в градината, където се събираха близо шестдесет души на различна възраст, почти всички елини, пред тесни маси в сянката на грамадни чинари. Имаше само пет жени. Таис, Хезиона, Ерис и два нови модела на Лизип, и двете йонийки, които изпълняваха ролята на домакини в неговата ергенска къща. Таис добре познаваше едната, дребна, с много висока шия, кръгло шеговито лице и постоянно усмихнати пълни устни. Тя много напомняше на атинянката една кора в Делхи пред входа на Ситнийската съкровищница при Аполоновия храм. Другата, пълна противоположност на първата, явно показваше широкия вкус на стопанина — висока, с много полегати очи на удълженото лице, с уста — извит полумесец с рогчетата си нагоре. Тя скоро се бе появила у Лизип и хареса на всички с бавните си плавни движения, със скромния си вид и красиво облекло от тъмнопурпурна тъкан.
Лично Таис беше облякла смайващо ярка жълта екзомида, Ерис — небесносиня, а Хезиона дойде в странна драпировка от сиво и синьо — облекло от Южна Месопотамия. Прелъстителната петорка зае място отляво на домакина, отдясно седяха Клеофрад и другите ваятели: Ехефил, Лептинес, Диосфос и Стемлос. Отново тъмно хиоско вино, сред което имаше и розово книдоско, се размесваше с ледена вода и събраните ставаха все по-шумни. Многословието на ораторите се стори на Таис не съвсем обичайно. Те говореха един след друг и вместо тостове разказваха за дейността на Клеофрад, за военните му подвизи, за създадените от него скулптури и го хвалеха без излишно ласкателство. По молба на Клеофрад новият модел му пя с вибриращ нисък глас странни тъжни песни, а Хезиона — химна на Диндимене.
— Бих те помолил да пееш гола, както подобава да се изпълняват химните, откъдето иде и названието им — каза Клеофрад, когато благодареше на тиванката, — но нека бъдат химни на красотата танците, за които моля Таис и Ерис. Това е моята последна молба.