— Защо последна, Клеофраде? — запита нищо неподозиращата атинянка.
— Само ти и твоите приятелки не знаете още целта на този симпозиум. Ще ти отговоря със стихове на Менандър: „Има у кеосци обичай чудесен, Фания: зле не трябва да живее онзи, който не живее добре!“
Таис трепна и побледня.
— Ти не си от Кеос, Клеофраде. Ти си атинянин!
— От Кеос съм. Атика е моята втора родина. Пък и не е далеч от моя остров до Сунион, където знаменитият храм със седемте колони е издигнат към небето над отвесни мраморни бездни до осемстотин лакти височина. От детинство той остана за мене символ на душевна висота у създателите на атическото изкуство. А когато пристигнах в Сунион, видях оттам копието и гребена на шлема на Атина Промахос. Бронзовата дева, висока двадесет лакти, стоеше на огромна поставка на Акропола между Пропилейте и Ерехтейона. Аз доплавах по нейния зов, видях я горда и силна със стройна шия и висока, силно изпъкнала гръд. Това беше образът на жена, пред който се преклоних завинаги. И така станах атинянин. Всичко това вече няма значение. Бъдещето се слива с миналото, а за това — танцувай за мен!
И Таис послушна като модел, импровизираше сложни танци от високо майсторство, в които тялото на жената твори, превъплътявайки се, мечта след мечта, приказка след приказка. Накрая Таис капна от умора.
— Като те гледах, спомних си атинския ти прякор. Наричаха те не само „Четвърта харита“, а още и „Ериале“ (Вихър). А сега нека Ерис те смени!
По знак на Клеофрад Ерис танцуваше както пред индийския художник. Когато черната жрица замря в последното движение и Ехефил наметна леко покривало върху разгорещената танцьорка, Клеофрад стана с голяма златна чаша в ръка.
— Аз навърших шестдесет години и не мога да направя повече, отколкото направих: последната моя Анадиомена. Не мога да любя жени, да пея бодро песни. Чака ме духовно беден, жалък живот, а ние кеосци от памтивека сме забранили на човека да изпада така, защото той трябва да живее само достойно. Благодаря ви, приятели, че дойдохте да ме почетете в последния ми час. Радвайте се, радвайте се всички, и ти великолепна Таис, как бих искал да те любя! Прости ми, не мога! За статуята ще се погрижи Лизип, предадох я нему. И позволи ми да те прегърна, богоравни приятелю!
Лизип прегърна ваятеля, без да крие сълзите си.
Клеофрад се отдръпна, вдигна чашата си. В същия миг всички вдигнаха своите докрай напълнени с животворно вино чаши, и Таис вдигна своята, само Хезиона с разширени от ужас очи продължи да стои неподвижно и Ерис възхитено следеше всеки жест на атинянина.
Като отметна глава, той на един дъх изпи отровата, залитна и се изправи, опрян на рамото на Лизип. Чашата с едва чут звън падна на земята. Другите гости дружно изпиха и хвърлиха чашите си, чупейки на парчета стъкло, фаянс, керамика. Ще насипят тези чирепчета под бъдещия надгробен камък.
— Хайре! Лек път през Реката! Ние с мислите си сме с тебе, Клеофраде! — разнесоха се гръмки възгласи от всички страни.
Ваятелят с посивяло лице, с неволно потръпващи устни направи последно огромно усилие, широко се усмихна с вперени пред себе си очи, които вече бяха видели тъмнината на Аид, и рухна по гръб.
В същия миг, поне така се стори на Таис, слънцето се скри зад хребета и лекият летен здрач обгърна застаналите мълчаливо хора.
Между гостите имаше двама лекари. Те прегледаха Клеофрад, положиха го на носилка. Поставиха на главата му венец като на победител в състезание. Пък и нима той не беше преминал като победител трудностите по пътя на живота? Понесоха ваятеля под светлината на факли и на луната към гробището на елините и македонците.
Високо над града, в горичка с дървовидна хвойна, ниските дървета със своята траурна хвоя, сякаш изрязана от бронз, засенчваха малкото гробове. Атинският ваятел беше помолил да го погребат в земята и да не издигат погребална клада. Гробът беше предварително изкопан. Отгоре поставиха временна плоча, докато приятелите на покойния скулптор намислят и изработят надгробния камък.
Участниците в тъжната церемония се върнаха направо от гробището в дома на Лизип за полунощен поменен пир. Наближаваше да се съмне. Покъртена и уморена, Таис си спомни едно друго разсъмване, когато тя се любуваше на големия талант на току-що отишлия В Аид ваятел. Сякаш отгатнал мислите й, Лизип повика Ерис и нея заедно с Ехефил и неколцина приятели в осветената с алабастрови лампиони работна стая.
— Ти чу от Клеофрад, че ми е дал Анадиомена — каза Лизип, обръщайки се към Таис. — Още преди това той ми каза за твоето щедро пожертвование за завършването на статуята. По такъв начин ти и аз сме съпритежатели на Анадиомена, наследници на Клеофрад. Кажи какво би искала, ти: да получиш статуята си, да я оставиш при мене или да ми възложиш да продам скулптурата на богинята. Нейната стойност, без да става вече дума за материала, е грамадна. Аз едва ли бих могъл да ти изплатя твоята част. Ти сигурно ще можеш да ми дадеш моята, но струва ми се, че подобна статуя не подхожда за теб, пък и за всеки човек, който разбира, че едно чудо на изкуството и една богиня не може да остане за лично владение.