На петия ден от плаването привечер те спряха на старинно, полуразрушено пристанище със стълба от огромни каменни грамади на десния бряг на реката. Оттук широк път, потънал в горещ прах, ги поведе отначало към развалините на град от дълбока древност, а после, след тях, по-нататък на югозапад до малко градче на плосък хълм. Величествени развалини и бедни нови жилища заедно с голяма гостоприемница заобикаляха три великолепни храма. Два от тях, по-точно единият, повече запазен, напомни на Таис главната сграда от светилището на Кибела и подобни постройки във Вавилон и Суза. Третият храм със следи от многократни възстановявания се отличаваше с особена архитектура. Платформа със заоблени ъгли, облицована с тухли, крепеше основата му. Широка стълба по средата й водеше до портик от три колони с тежък пирамидален покрив. Зад това помещение се издигаше на голяма височина кръгла кула с няколко наклонени издатини.
Предупредени за идването на гостите, жреци и служители посрещнаха екбатанци на платформата, като им се кланяха с достойнство и смирение. Между тях преобладаваха тъмнокожи като познатите на Таис индийци, които бяха идвали в Екбатана.
След церемонията на приветствията изпратиха тортите в странична пристройка, явно пригодена за почивка и нощуване, поднесоха им орехи, фурми, мед, ечемичени питки и мляко. Пътниците се измиха и нахраниха. Влезе висок жрец в бяло облекло с гъста до очите брада и приседна на скамейката, като избягваше обаче досег с чужденците.
Таис видя, че Лизип начерта във въздуха знак и посочи с очи към нея. Жрецът, явно развълнуван, стана и тогава Лизип повторно очерта във въздуха овал. Жрецът ги покани с жест и поведе Таис и Лизип през висок и тесен проход в едно помещение вътре в кулата. По пътя към тях се присъединиха още двама жреци: единият тъмнокож, широкоплещест, явно много силен, а другият облечен в цветни вавилонски дрехи, с тъпо подрязана тясна брада и с грива къдрави коси. Излезе, че този последният е преводач. След размяната на някакви сведения (Таис разбра, че посветените орфици имат достъп до тайните на храма) двамата жреци изразиха готовност да служат със своите познания на елините.
Сякаш в желанието си да им докажат това, заведоха Таис и Лизип в много дълъг коридор, по чиито стени блестяха отвесни редици силно опънати сребърни струни с различна дължина. Високият жрец вървеше и докосваше ту една, ту друга група струни, които отвръщаха с красив продължителен стон, отекващ из каменния проход.
— Това звучи във всеки човек, съединява поколенията през векове — обясни жрецът — и преминава в неизвестните простори на бъдещето. Ако разбирате този символ, не е необходимо да ви обяснявам другия — жрецът посочи дълбоки канавки напряко на коридора, покрити с дъски, по които имаше изображения на зверове или приказни чудовища. Таис предположи, че това е разделяне на поколенията с тъмнина и невежество, които водят човека до озверяване. Тя не се поколеба да попита индиеца. Жрецът любезно се заусмихва.
— Първите капки дъжд не напояват земята, но предвестяват поройния дъжд на плодородието — каза вторият тъмнокож жрец — и вие също сте капки. Да отидем за разговор в място, където нищо не нарушава покоя.
В една кръгла, ниска зала, върху издатини на квадратни полуколони, горяха някакви чудновати факли без дим и нагар. Големи възглавници от мека, тънка кожа бяха разпръснати върху рогозки. Тук имаше още две малки осмоъгълни маси и корави табуретки от тъмно дърво, на които седнаха двамата жреци.
Таис забеляза между колоните цветни рисунки на зверове: тигри, носорози, зубри. Най-чести бяха рисунките на слонове, исполински животни, известни в Месопотамия и довеждани понякога във Вавилон, но нерисувани никога в местните храмове, дворците или на врати като вратата на Ищар. Тежък ароматен дим се стелеше в синкава омара из залата от две бронзови кадилници.