Наспала се още през деня, тя лежа цялата нощ будна, без да откъсне очи от звездите. Неусетно я обхвана странно чувство на полет. Земята заедно с нея се понесе стремително към небето, готово да я приеме в обятията си: „Радвай се, майко на боговете, жена на многозвездното небе!“ — припомни си тя разбрани по новому думите на древния химн. На Таис и се струваше, че се е сляла с щедрата широка Гея, чакаща сливане с черната искряща от звезди безкрайност. Като че всеки миг великата тайна на света щеше да й се открие. Таис разпери ръце, цялото й тяло се изпъна, стон на мъчително нетърпение се откъсна от устните й. А черното покривало на нощта както и преди висеше над нея като неизмерима бездна, загадъчното блещукане на светлината не се приближаваше. Рязкото спадане на нейния порив не огорчи, а обиди атинянката. Тя се видя отстрани, жалка, мъничка, гола в дъното на кладенеца, в безизходния кръг на високите и гладки каменни стени. Мнимото й сливане с Гея бе дръзко светотатство, непостижимо остана миналото, бъдещето не обещаваше величие и светлина. На Таис й се прииска да скочи и да избяга далече като самозванка, която се е втурнала в нещо забранено и най-после е разбрала собственото си нищожество. Нещо още я задържаше на място, може би волята на делосеца.
Постепенно Таис се покори на покоя на звездната нощ и чувството на увереност в себе си замени предишното й смущение. Обаче когато се прибра в пещерата, за да се унесе в тревожен сън, безпокойството й се върна, засилено от глада и неразбирането защо я карат да върши всичко това.
Третата нощ насаме със звездите край брега на символичното небе започна другояче. След прекараните два дни в тъмнина звездите изглеждаха особено ярки. Една от тях прикова вниманието на Таис. Нейният остър лъч проникна през очите й в сърцето и се разля по тялото й със синкавия огън на чудодейна сила. Устремила поглед към звездата, съсредоточена, тя си припомни магическите възгласи при обредните танци, които спомагат да обединиш в едно сили и чувства, и започна да повтаря: „Гея-Таис, Гея-Таис, Гея-Таис…“ Безредният поток от мисли стана муден, почвата под Таис се люшна и я понесе неусетно плавно като кораб по море нощем.
Най-после Таис разбра целта и смисъла на своето изпитание. Без съмнение там, по островите на Вътрешното море човек, оставен насаме с морето в нощната тишина, по-лесно бива обзет от първобитното сливане с природните сили на Гея, като се унася във вечното плискане на вълните.
Жалката символика не й позволи бързо да се отдаде на дълбоко чувство, да влезе в потока на времето, както Ахелой-Аргиродинес2, който влачи сребърните си вълни от неизвестността на бъдещето в мрака на подземното минало. Ако още отначало усилията й бяха искрени и силни, можеше да постигне и подем на духа сред този почти театрален декор.
Като че ли измина много къса нощ и пъстротата на звездите започна да изстива, посребрена от близкото разсъмване. Подчинявайки се на внезапно желание, Таис стана и устремена с цялото си тяло, се хвърли в дълбините на черната вода. Чудна топлина я заля, водата, която преди й изглеждаше застояла, нечиста, по свежест съперничеше на морската. Едва доловимо течение като с гальовна ръка милваше, успокояваше раздразнената й кожа. Таис се обърна по гръб и отново устреми поглед в небето. Зазоряването струеше от източната пустиня, а Таис не знаеше дали трябва пак да се оттегли в мрака на пещерата, или да чака знака тук. Смущението й бе прекъснато от познатия удар върху меч. На чакълестия насип се появи старият философ.
— Ела при мене, дъще! Време е да започнем обреда.
Почти едновременно с думите му буйната зора на ясния ден се издигна високо в сумрачното небе, отрази се в гладките стени на кладенеца и Таис се видя в кристалнопрозрачната вода на басейна от полиран тъмен гранит. Като се обърна, тя бързо изплува до чакълестия насип. Заслепена от дългия престой в пещерата и полумрака на нощите, тя излезе от водата и се прикри с мокрите си вълнисти кичури коса.
Зад гърба на делосеца се появи брадатият поет с някакъв черен камък в ръка.
— Ти трябва символично да бъдеш поразена от гръм и пречистена от него, той ще те удари с камък паднал от небето. Отметни косите си назад, наведи глава.
Таис мълчаливо се подчини — тъй голямо бе станало доверието й към стария философ.
Удар не последва. С шумна въздишка поетът отстъпи назад, закрил лице със свободната си ръка.
— Какво ти е, митиленецо? — извиши глас старецът.
— Не мога, отче, толкова е прекрасно това създание на творческите сили на Гея. Виж какво съвършенство е! Помислих, че ще оставя белег и ръката ми отмаля.