— Възможно ли е да са били направени от индианците?
— Американските индианци рядко са извайвали каменни скулптури и паметници. След проучване на древни разкопки минни инженери са изчислили, че навремето са били добити и пренесени над триста милиона килограма мед. Никой не вярва, че това е било дело на индианците, тъй като медта, намерена от археолозите, възлиза едва на неколкостотин килограма във вид на мъниста и дрънкулки. Първите индианци са използвали много малко метал.
— И никакви следи от подземни камери със загадъчни надписи ли не са открити?
След кратко мълчание Пърлмутър отговори:
— Поне аз не знам за такива. Рудокопачите от праисторическата епоха са оставили много малко наследство от керамични изделия или надписи. Има само някои сигли и пиктограми, повечето от които са нечетливи. Можем само да предполагаме, че са египетски, финикийски, на викингите, а вероятно дори на някоя по-ранна раса. Има доказателство, на югозапад от келтски рудници и в Аризона, че римски находки са били намерени извън Тускон малко след началото на века. Но кой може да каже? Повечето археолози нямат желание да се поставят в неизгодно положение и да потвърждават предколумбова връзка. Те просто отказват да приемат дифузионизма.
— Разпространение на културно влияние от един народ на друг чрез механични контакти.
— Точно така.
— Но защо, след като има толкова много доказателства?
— Археолозите са твърдоглаво племе — отвърна Пърлмутър. — Те като че ли всички са от Мисури. И тъй като ранните американски култури не са намирали приложение в колелото, освен за играчки или за усъвършенстване на грънчарското колело, те отказват да повярват в дифузионизма.
— Сигурно има много причини. До пристигането на Кортес3 и испанците на американския континент не е имало коне и говеда. Дори аз знам, че на идеята за създаването на ръчната количка са били необходими шестстотин години да пропътува от Китай до Европа.
— Какво мога да кажа? — въздъхна Пърлмутър. — Аз съм само един запалянко по морска история, който не желае да пише трактати по теми, за които знае малко.
— Но поне ще потърсиш ли в библиотеката си нещо, писано за подземни камери с неразчетени надписи, в някой отдалечен край на света, преди четири хиляди години?
— Ще направя всичко по възможностите си.
— Благодаря ти, стари приятелю. Повече не мога да искам. — Пит имаше пълна вяра в стария приятел на семейството му, в чийто скут като дете бе седял и слушал морските приказки, които му разказваше.
— Има ли нещо друго, което не си ми казал за въпросната камера? — попита Пърлмутър.
— Само това, че с нея върви и един артефакт.
— Не ме дръж в напрежение. Какъв артефакт?
— Един череп с естествена големина, издялан от чисто черен обсидиан.
Пърлмутър остави думите да проникнат дълбоко в съзнанието му. Накрая попита:
— Знаеш ли какво означава?
— Не — отвърна Пит. — Мога само да ти кажа, че без съвременни инструменти и съоръжения за разрязване, на древните хора, които са издялали и полирали такава голяма буца обсидиан, сигурно са им били нужни десет поколения, за да изваят такъв изящно завършен продукт.
— Напълно си прав. Обсидианът представлява вулканичен газ, образуван от бързо изстиваща лава. От хиляди години човекът го е използвал за направата на глави на стрели, ножове и върхове на копия. Той е лесно трошлив. Забележително постижение е да се създаде такъв предмет в продължение на век и половина, без да се счупи или напука.
Пит погледна към сандъчето, завързано за седалката.
— Жалко, че не си тук да го видиш, Сейнт Джулиан.
— Не е нужно. Вече знам как изглежда.
Пит надуши нещо гнило. Пърлмутър беше известен с това, че първо се забавляваше с жертвата си, а после разкриваше интелектуалното си превъзходство. Пит нямаше друг избор, освен да влезе в капана.
— Трябва да го видиш със собствените си очи, за да оцениш красотата му.