Ако беше луда, мислеше си Дагни, щеше да заключи, че брат й мрази да работи с Риърдън, защото Риърдън си вършеше работата с невероятна ефикасност; но тя не направи такова заключение, защото мислеше, че подобно чувство е извън човешките възможности.
— Не е честно — каза Джеймс Тагарт.
— Какво не е честно?
— Че винаги даваме целия си бизнес на Риърдън. Струва ми се, че трябва да дадем шанс и на някого другиго. Риърдън няма нужда от нас, той е достатъчно голям. Трябва да помагаме на по-малките да се развиват. Иначе просто насърчаваме монопола.
— Не говори глупости, Джим.
— Защо винаги трябва да получаваме стока от Риърдън?
— Защото винаги я получаваме.
— Не харесвам Хенри Риърдън.
— Аз пък го харесвам. Но какво значение има едното или другото? Имаме нужда от релси и той е единственият, който може да ни ги даде.
— Човешкият елемент е много важен. Ти изобщо не разбираш човешкия елемент.
— Говорим за спасяването на една железопътна линия, Джим.
— Да, естествено, разбира се, но ти все пак никак не разбираш човешкия елемент.
— Не. Не го разбирам.
— Ако дадем на Риърдън толкова голяма поръчка за стоманени релси…
— Няма да са стоманени. Ще бъдат от риърдънов метал.
Тя винаги беше избягвала да изразява личните си реакции, но беше принудена да наруши правилото си, когато видя изражението на лицето на Тагарт. Тя избухна в смях.
Риърдъновият метал беше нова сплав, произведена от Риърдън след десет години експерименти. Скоро го беше пуснал на пазара. Не беше получил поръчки и не беше намерил клиенти.
Тагарт не можа да разбере внезапния преход от смеха към новия тон в гласа на Дагни, гласът й беше студен и рязък:
— Остави, Джим. Знам всичко, което ще кажеш. Никой не го е използвал преди. Никой не одобрява риърдъновия метал. Никой не се интересува от него. Никой не го иска. И все пак нашите релси ще бъдат направени от риърдънов метал.
— Но… — каза Тагарт, — но… никой не го е използвал преди!
Той забеляза с удовлетворение, че тя беше млъкнала от яд.
Обичаше да наблюдава емоции — те бяха като червени фенери, окачени из тъмната неизвестност на личността на другите — отбелязваха ранимите им точки. Но каква емоция може да предизвика една метална сплав и какво показва подобна емоция беше неразбираемо за него — така че не можеше да се възползва от откритието си.
— Общоприетото мнение на най-добрите авторитети в металургията — каза той — изглежда е изключително скептично към риърдъновия метал, в сравнение с…
— Остави, Джим.
— Добре, чие мнение послуша?
— Не слушам мнения.
— А какво тогава?
— Преценки.
— Добре, чия преценка възприе?
— Моята.
— Но с кого се консултира?
— С никого.
— Тогава какво, за Бога, знаеш за риърдъновия метал?
— Че това е най-великото нещо, пускано някога на пазара.
— Защо?
— Защото е по-здрав от стоманата, по-евтин от нея и ще надживее всяко парче метал, което съществува.
— Но кой казва това?
— Джим, учих инженерство в колежа. Когато погледна нещо, го виждам.
— И какво видя?
— Формулата на Риърдън и тестовете, които ми показа.
— Ако ставаха за нещо, все някой щеше да го използва, а никой не го е направил.
Той видя проблясъка на гняв и продължи нервно:
— Откъде можеш да знаеш, че е добър? Откъде можеш да си сигурна? Как можеш да решаваш?
— Все някой решава такива неща, Джим. Кой?
— Така или иначе не виждам защо ние трябва да сме първите. Изобщо не виждам защо.
— Искаш ли да спасим линията „Рио Норте“, или не?
Той не отговори.
— Ако пътят може да го понесе, бих изтръгнала всяко парче релса по цялата система и бих го заменила с риърдънов метал. Всичко има нужда от подмяна. Нищо няма да издържи още дълго. Но не можем да си го позволим. Първо трябва да се измъкнем от затрудненото положение. Искаш ли да излезем или не?
— Все още сме най-добрата железопътна компания в страната. Другите се справят много по-зле.