— Дагни, искаш да пълзиш? Не знаеш какво значи тази дума и никога няма да го научиш. Човек не пълзи, признавайки го така открито. Не мислиш ли, че знам, че молбата ти е най-смелото нещо, което можеш да направиш? Но… Не ме моли, Дагни.
— В името на всичко, което някога съм означавала за теб… — шепнеше тя, — всичко, което е останало в теб…
В момента, в който тя си помисли, че е виждала това изражение и преди, че това е онова изражение, на фона на отблясъка от града, когато той беше лежал до нея за последен път, тя чу изтерзания му вик, вик, който никога не беше изтръгвала от него:
— Любов моя, не мога!
Сетне, докато се гледаха, шокирани и смълчани от удивление, тя видя промяната в лицето му. Беше сурово и грубо, сякаш беше превключил ключ. Той се засмя, отдалечи се от нея и каза, с глас, дразнещо оскърбителен поради това, че беше напълно спокоен:
— Моля те да извиниш смесицата от изразни стилове. Налагало ми се е да казвам това на толкова много жени, но някак си — при различни обстоятелства.
Тя сведе глава, седеше напълно отчаяна, без да я е грижа, че той го вижда. Когато вдигна глава, тя го погледна безразлично.
— Добре, Франсиско. Беше добре изиграно. Повярвах ти. Ако това беше твоят начин да изпиташ удоволствието, което ти предложих, успя. Няма да те моля за нищо.
— Предупредих те.
— Не знаех на чия страна си. Не изглеждаше възможно, но това е страната на Орън Бойл и Бъртрам Скъдър, и на стария ти учител.
— Старият ми учител ли? — остро попита той.
— Доктор Робърт Стедлър.
Той се засмя облекчено.
— А, този ли? Мародерът, който мисли, че неговата цел оправдава това да открадне моите средства.
И добави:
— Знаеш ли, Дагни, искам да запомниш на коя страна си казала, че съм. Някой ден ще ти напомня за това и ще те попитам дали си готова да го повториш.
— Няма да се налага да ми напомняш.
Той се обърна, за да си тръгне. Помаха й, нехайно сбогувайки се и каза:
— Ако можеше да се построи, бих пожелал успех на линията „Рио Норте“.
— Ще бъде построена. И ще бъде наречена линия „Джон Голт“.
— Какво?
Това беше истински крясък, тя се засмя подигравателно.
— Линия „Джон Голт“.
— Дагни, за Бога, защо?
— Нима не ти харесва?
— Как стана така, че избра точно това?
— Звучи по-добре от „Господин Немо“ или „Господин Нула“, нали?
— Дагни, но защо това?
— Защото те плаши.
— Какво мислиш, че означава?
— Невъзможното. Недостижимото. А ти се страхуваш от моята линия точно така, както се страхуваш и от това име.
Той започна да се смее. Смееше се без да я поглежда, и тя се почувства странно сигурна, че я е забравил, че е някъде далеч, че се смее, с бясна радост и горчивина на нещо, в което тя не участва.
Когато се обърна към нея, каза искрено:
— Дагни, не бих го направил на твое място.
Тя вдигна рамене.
— И Джим не го хареса.
— А ти какво харесваш в него?
— Мразя го! Мразя гибелта, която всички очаквате, отстъплението и този безсмислен въпрос, който винаги звучи като вик за помощ. Писна ми да слушам за Джон Голт. Ще се боря с него.
Той каза спокойно:
— Така е.
— Ще построя железопътна линия за него. Нека дойде и си я поиска.
Той се усмихна тъжно и кимна:
— Ще дойде.
Отблясъкът от излятата стомана се разля по тавана и се плисна по една от стените. Риърдън седеше на бюрото си, осветено от една-единствена лампа. Отвъд нейния кръг тъмнината на кабинета се сливаше с мрака навън. Той се чувстваше, сякаш лъчите от пещите се движеха из празно пространство — сякаш бюрото беше сал, увиснал във въздуха, с двама души на него, затворени в уединението си. Дагни седеше пред бюрото му.
Беше хвърлила палтото си и силуетът й се очертаваше срещу него — слабо, напрегнато тяло в сив костюм, наведено по диагонал на широк фотьойл. Само ръката й беше осветена, на ръба на бюрото, отвъд нея той виждаше бледия контур на лицето й, белотата на блузата й, триъгълника на разтворената яка.
— Добре, Ханк — каза тя, — продължаваме с новия мост от риърдънов метал. Това е официалната поръчка от официалния собственик на линията „Джон Голт“.
Той се усмихна, погледна надолу към плановете на моста, пръснати на светлината на бюрото му.