Той говореше, а тя гледаше лицето му на светлината на лампата, на фона на черната празнота на кабинета. Лампата беше извън зрителното й поле и тя се чувстваше така, сякаш лицето му осветяваше документите по бюрото. Лицето му, мислеше си, и студената, сияйна яснота на гласа му, на ума му, на целенасочеността му. Лицето му беше като думите — сякаш една-единствена тема свързваше с невидима линия непоклатимия блясък на очите му, изпитите мускули на бузите му, до леко презрителната, насочена надолу извивка на устата — линията на безмилостен аскетизъм.
Денят започна с новини за катастрофа: товарен влак на „Атлантик Саутърн“ беше катастрофирал челно с пътнически влак в Ню Мексико, на остър завой в планините и беше пръснал товара си навсякъде по склоновете. Вагоните пренасяха пет хиляди тона мед, добита от мина в Аризона, към фабриката на Риърдън. Риърдън се обади на генералния директор на „Атлантик Саутърн“, но отговорът, който получи, беше:
— За Бога, господин Риърдън, откъде да знаем? Кой може да знае колко време ще отнеме да се разчистят останките? Един от най-лошите, които сме имали… Не знам, господин Риърдън. Няма други линии никъде в тази секция. Коловозът е разкъсан на разстояние от четиристотин метра. Имаше свлачище. Аварийният влак не може да премине. Не знам как изобщо ще върнем товарните вагони на релсите, нито пък кога. Не очаквам да е по-рано от две седмици… Три дни? Невъзможно, господин Риърдън! Но ние нищо не можем да направим! Със сигурност можете да кажете на клиентите си, че е Божа работа! Опитайте се да ги удържите! Никой не може да ни обвинява при такъв случай!
През следващите два часа, с помощта на секретарката си, двама инженери от транспортния си отдел, пътна карта и телефон, Риърдън уреди колона камиони да стигне до мястото на катастрофата, а верига вагони-самосвали да ги посрещнат на най-близката гара на „Атлантик Саутърн“. Вагоните бяха заети от „Тагарт Трансконтинентал“. Камионите бяха събрани от цяло Ню Мексико, Аризона и Колорадо. Инженерите на Риърдън търсеха по телефона частни собственици на камиона и предлагаха заплащане, което прекратяваше всички спорове.
Това беше третата пратка мед, която Риърдън очакваше, двете предишни не бяха доставени: едната компания беше излязла от бизнеса, а другата се позоваваше на отлагания, срещу които не можела да направи нищо.
Беше се погрижил за всичко това, без да нарушава поредицата от срещи, без да повишава глас, без следа от напрежение, несигурност или притеснение — беше действал с ловката прецизност на военен командир под внезапен обстрел — а Гуен Айвс, неговата секретарка, беше действала като най-спокойния лейтенант. Тя беше момиче, наближаващо тридесетте, чието спокойно, хармонично, непроницаемо лице се сливаше с най-доброто офис оборудване — тя беше един от най-безмилостно компетентните му служители. Начинът, по който изпълняваше задълженията си, внушаваше яснота на ума, с чиято помощ тя възприемаше какъвто и да било емоционален елемент по време на работа за непростима липса на морал.
Когато извънредното положение приключи, единственият й коментар беше:
— Господин Риърдън, мисля, че трябва да помолим всички наши доставчици да пращат стоките по „Тагарт Трансконтинентал“.
— И аз мислех за същото — отговори той и добави: — Телеграфирай на Флеминг в Колорадо. Кажи му, че започвам сделка с онази медна мина.
Беше се върнал в кабинета си, говореше с управителя си по единия телефон и с директора по продажбите по другия, проверяваше всяка дата и всеки наличен тон руда — не можеше да остави на случайността или на друг човек възможността дори и за час закъснение в потока към пещите — в момента се изливаше последната част от релсите за линията „Джон Голт“ — когато телефонът иззвъня и гласът на госпожица Айвс извести, че майка му е отвън и иска да го види.
Той беше помолил семейството си никога да не идва във фабриката без уговорена среща. Радваше се, че мразят мястото и рядко се появяват в кабинета му. Сега почувства силен импулс да нареди майка си да си ходи. Вместо това, с по-голямо усилие от нужното му за проблема с катастрофиралия влак, той каза спокойно:
— Добре. Покани я да влезе.
Майка му влезе с изражение на войнствена отбрана. Огледа кабинета му, сякаш знаеше какво означава за него, и сякаш обявяваше възмущението си от всичко, което беше по-ценно за него от нейната собствена личност. Отне й доста време да седне в едно кресло, подреждайки и пренареждайки чантичката си, ръкавиците си, гънките на дрехата си, докато мърмореше: