— Хубаво е, когато една майка трябва да чака в преддверието и да иска разрешение от някаква стенографка, преди да й позволят да види собствения си син, който…
— Майко, нещо важно ли е? Днес бързам много.
— Не си единственият, който има проблеми. Разбира се, че е важно. Мислиш ли, че ще си направя труда да карам до тук, ако не беше важно?
— Какво има?
— Става въпрос за Филип.
— Да?
— Филип е нещастен.
— Е, и?
— Чувства, че не е справедливо да се налага да зависи от твоите подаяния, да живее от милостиня и никога да не може да разчита и на един свой собствен долар.
— Ами — каза той със слисана усмивка — очаквах да разбере това.
— Не е справедливо за един чувствителен човек да е в такова положение.
— Със сигурност не е.
— Радвам се, че си съгласен с мен. Така че трябва да му дадеш работа.
— Да му дам… какво?
— Трябва да му дадеш работа, тук, във фабриката — но хубава, чиста работа, разбира се, с бюро и кабинет, и добра заплата, където няма да му се налага да бъде сред надничарите и смрадливите ти пещи.
Знаеше, че го чува, но не можеше да се накара да го повярва.
— Майко, не говориш сериозно.
— Със сигурност говоря сериозно. Стана така, че знам, че тъкмо това иска, но е твърде горд, за да те моли. Но ако му го предложиш и изглежда така, сякаш ти искаш от него услуга — е, знам, че с удоволствие ще приеме. Ето защо трябваше да дойда тук и да говоря с теб — за да не разбере, че съм се намесила.
Не беше присъщо на същността на мисленето му да разбере същността на нещата, които чуваше. Една-единствена мисъл проряза ума му като прожектор и го накара да се зачуди как другите са могли да я пропуснат. Мисълта изригна като объркан вик:
— Но той не знае нищо за стоманения бизнес!
— Това пък какво общо има? Той има нужда от работа.
— Но той не може да върши работата.
— Трябва да придобие самоувереност и да се чувства важен.
— Но няма да ми бъде от никаква полза.
— Има нужда да се чувства желан.
— Тук? Че за какво мога да го желая?
— Наемаш един куп чужди хора.
— Наемам хора, които произвеждат. Той какво може да предложи?
— Той е твой брат, нали?
— Това пък какво общо има?
На свой ред тя го изгледа невярващо и замълча шокирана. За миг седяха и се гледаха, сякаш от астрономическо разстояние.
— Той е твой брат — каза тя с глас като фонограма, сякаш повтаряйки магическа формула, в която не можеше да си позволи да се съмнява. — Има нужда от положение в света. Има нужда от заплата, за да чувства, че парите идват при него, защото му се дължат, а не като милостиня.
— Да му се дължат? Но той няма да струва и пукната стотинка за мен.
— За това ли мислиш първо? За печалбата си? Моля те да помогнеш на брат си, а ти мислиш как да спечелиш стотинки на негов гръб, и няма да му помогнеш, освен ако в това няма пари за теб, така ли?
Тя видя израза в очите му и извърна поглед, но побърза да продължи с повишаващ се глас:
— Да, разбира се, че му помагаш — така, както би помогнал на всеки заблуден просяк. Материална помощ — само това знаеш и разбираш. Мислил ли си за духовните му нужди и как се отразява положението му на неговото самоуважение? Той не иска да живее като просяк. Иска да бъде независим от теб.
— Като получи от мен заплата, която не може да спечели, за работа, която не може да върши?
— Няма нищо да пропуснеш. Имаш достатъчно хора тук, които изкарват пари за теб.
— Значи ме молиш да му помогна да изиграе подобна измама?
— Не е необходимо да представяш нещата така.
— Измама ли е или не?
— Затова не мога да говоря с теб — защото не си човечен. Нямаш жал, никакви чувства към брат си, никакво състрадание към неговите чувства.
— Измама ли е или не?
— Нямаш жал към никого.
— Мислиш ли, че подобна измама ще бъде справедлива?
— Ти си най-неморалният човек на света — мислиш единствено за справедливост! Не изпитваш никаква любов!
Той стана, с рязко и подчертано движение, движение, което прекратява разговора и нарежда на посетителя да напусне кабинета му.