— Майко, аз управлявам стоманодобивен завод, а не публичен дом.
— Хенри!
Избликът на възмущение беше към подбора на изрази, нищо повече.
— Повече никога не говори с мен за работа за Филип. Не бих му дал дори да мете пепелта. Не бих го допуснал във фабриката. Искам да го разбереш веднъж завинаги. Можеш да се опитваш да му помогнеш по всякакъв начин, но не ми показвай никога повече, че смяташ завода ми за средство за тази цел.
Бръчките по меката й брадичка се разтекоха във форма, наподобяваща подигравателна усмивка:
— Че какво е твоят завод, някакъв свещен храм?
— Ами… да — меко каза той, учуден от мисълта.
— Не мислиш ли за хората и за моралните си задължения?
— Не знам какво според теб е моралът. Не, не мисля за хората — само дето, ако дам работа на Филип, няма да мога да застана спокойно пред никой компетентен човек, който е имал нужда от работа и я заслужава.
Тя стана. Главата й стърчеше между раменете й и основателната горчивина в гласа й сякаш избутваше думите нагоре към високото му, изправено тяло:
— В това се състои жестокостта ти, това е злобното и себичното в теб. Ако обичаше брат си, щеше да му дадеш работа, която не заслужава, точно защото не я заслужава — това щеше да е истинска любов, нежност и братско чувство. За какво друго е любовта? Ако човек заслужава работа, няма доблест в това да му я дадеш. Доблестта е да даваш незаслужено.
Той я гледаше като дете, което сънува непознат кошмар. Кошмар, който не е чак толкова ужасен само заради недоверието на сънуващия.
— Майко — бавно каза той, — не знаеш какво говориш. Никога няма да мога да те презирам достатъчно, за да повярвам, че наистина го мислиш.
Изразът на лицето й го учуди повече, отколкото всичко останало: беше израз на поражение, и едновременно с това на особено, хитро и цинично лукавство, сякаш за момент тя притежаваше такъв жизнен опит и мъдрост, че да се подиграе на неговата невинност.
Споменът за този поглед остана в съзнанието му, като предупредителен сигнал, че е забелязал нещо, което трябва да разбере. Но не можеше да го улови, не можеше да насили ума си да го приеме като достойно за обмисляне, не можеше да намери улики, освен неясното си неудобство и отвращението си — а нямаше и време, което да му посвети, не можеше да мисли за това сега, пред бюрото му седеше следващият посетител — той слушаше един човек, който защитаваше живота си.
Мъжът не го изрази точно така, но Риърдън знаеше, че това е същността на проблема. Онова, което мъжът облече в думи, беше само поръчка за петстотин тона стомана. Това беше господин Уорд, от Компанията за комбайни „Уорд“ от Минесота. Това беше непретенциозна компания с неопетнена репутация, един от онези бизнеси, които рядко стават големи, но никога не се провалят. Господин Уорд беше четвърто поколение от семейството, което притежаваше завода и беше посветило на този завод най-добросъвестните усилия, на които беше способно. Беше мъж над петдесет, с квадратно, безстрастно лице. Когато човек го погледнеше, му ставаше ясно, че той би сметнал за също толкова неприлично лицето му да изрази страдание, колкото да свали дрехите си на публично място. Говореше сухо, с тон на бизнесмен. Обясняваше, че винаги е работил, също както и баща му, с една от малките стоманодобивни компании, купени вече от „Асошиейтед Стийл“ на Орън Бойл. Беше чакал последната си поръчка на стомана една година. Беше прекарал последния месец, мъчейки се да получи лична среща с Риърдън.
— Знам, че фабриките ви работят на пълна мощност, господин Риърдън — каза той — и знам, че не сте в състояние да поемете нови поръчки, тъй като вашите най-големи и най-стари клиенти трябва да чакат реда си, а вие сте единственият приличен — искам да кажа надежден — производител на стомана в страната. Не знам каква причина да ви изтъкна, за да направите изключение в моя случай. Но нямам какво друго да направя, освен да затворя вратите на завода си завинаги, а аз… — гласът му се пречупи за миг. — Аз не мога съвсем ясно да видя как бих могъл да затворя… засега… така че реших да говоря с вас, макар и да нямах голям шанс… все пак исках да опитам всичко възможно.
Това беше език, който Риърдън можеше да разбере.
— Ще ми се да мога да ви помогна — каза той, — но това е най-лошият възможен момент за мен, заради една огромна и много специална поръчка, която трябва да получи предимство пред всичко.
— Знам. Но ще ме изслушате ли поне, господин Риърдън?
— Естествено.
— Ако е въпрос на пари, ще платя всичко, което поискате. Ако по този начин мога да оправдая забавянето ви, ами тогава искайте ми колкото решите допълнително, искайте ми двойна цена, само ми дайте стоманата. Нямаше да се притеснявам, ако трябваше да продам комбайните на загуба тази година, само за да запазя фабриката отворена. Имам достатъчно лични средства, за да работя на загуба няколко години, ако се налага, само за да се задържа на повърхността — защото, мисля, нещата не могат да продължат така още дълго, условията неминуемо ще се подобрят, трябва, защото иначе ние… — той не довърши. Каза твърдо: