Тя го видя и каза сухо, виновно, извинително:
— Съжалявам, господин Риърдън — без да прави безполезни опити да скрие лицето си.
Той се приближи към нея.
— Благодаря ви — каза внимателно.
Тя погледна нагоре към него учудено. Той се усмихна.
— Но не мислите ли, че ме подценявате, Гуен? Не е ли твърде рано да ме оплаквате?
— Щях да ги взема — въздъхна тя, — но те — тя посочи вестниците на бюрото си, — те го наричат победа над алчността.
Той високо се разсмя.
— Мога да разбера защо подобно изопачаване на английския може да те вбеси — каза той. — Но какво друго има?
Докато го гледаше, устата й се отпусна малко. Жертвата, която не можеше да защити, беше единствената й опора в свят, който се разпадаше около нея.
Той прекара нежно ръка по челото й, това беше необичайно нарушение на официалността, а и мълчаливо признание за нещата, на които не би се смял.
— Върви си вкъщи, Гуен. Няма да имам нужда от теб тази вечер. И аз си тръгвам след малко. Не, не искам да ме чакаш.
Беше след полунощ, когато, все още седнал на бюрото си, наведен над плановете на моста за линията „Джон Голт“, той рязко спря да работи, защото чувството внезапно го беше пронизало — не можеше да му избяга повече, сякаш завесата на упойката беше се дръпнала. Той тежко се отпусна наполовина, разчитайки на някакви последни останки съпротива, и остана с гърди, притиснати към ръба на бюрото, за да го спрат да не падне, оборил глава — сякаш единственият подвиг, на който беше способен, беше да не позволи на главата си да падне на бюрото. Стоя така няколко минути, осъзнавайки единствено болката — крещяща болка, без съдържание или граница, — седеше, не знаейки дали това се случва с тялото му, или с ума му, всичко се свеждаше до ужасната грозота на болката, която спира мисълта.
След няколко минути това отмина. Той вдигна глава и седна изправен, спокоен, облегнат назад. Сега разбра, че с отлагането на този момент часове наред, той не беше дезертирал: не беше мислил за това, защото нямаше за какво да се мисли.
Мисълта, спокойно си каза той, е оръжие, което човек използва, за да действа. Никакво действие не беше възможно. Мисълта е инструментът, чрез който човек прави избор. Не му беше останал никакъв избор. Мисълта определя целта и пътя тя да бъде постигната. Що се отнасяше до изтръгването на живота му парче по парче от него — той беше оставен без глас, без цел, без начин, без защита.
Мислеше си за това с удивление. За пръв път осъзна, че страхът не му е познат, защото срещу всяка беда имаше всемогъщо лекарство — възможността за действие. Не, мислеше си, не увереност в победата — кой изобщо може да е уверен в победата — а само възможността да действа, а това е всичко, от което човек има нужда. Сега съзерцаваше, за пръв път безпристрастно, самото сърце на ужаса: да бъдеш подложен на унищожение с ръце, вързани на гърба.
Ами, значи продължаваме с вързани ръце. Продължавам окован.
Продължавам. Не трябва да те спре… Но един друг глас му казваше нещата, които не искаше да чуе, докато се съпротивляваше и крещеше срещу него: няма смисъл да мислиш за това… Няма полза… За какво? Зарежи…
Не можеше да го преглътне. Стоеше неподвижно над чертежите на моста за линията „Джон Голт“ и чуваше неща, изказани от глас, който беше наполовина звук, наполовина образ: решиха го без него… Не го потърсиха, не го попитаха, не го оставиха да говори… Не бяха задължени дори да му кажат — да му кажат, че са отсекли част от живота му и че трябва да е готов да продължи напред осакатен… От всички засегнати, които и да са те, по каквато и да е причина, заради каквато и да е нужда, той беше единственият, на когото не бяха длъжни да обръщат внимание.
Знакът в края на един дълъг път известяваше: „Руда Риърдън“. Висеше над черни редици метал… над години и нощи… над часовник, от който изтичаше капка по капка кръвта му… кръв, която беше отдал с готовност, тържествуващо, в отплата за един далечен ден и за един знак над пътя… платен с неговите усилия, неговата сила, неговия ум, неговата надежда.
Разрушен по прищявка на неколцина мъже, които са седнали и са гласували… Кой знае с какви умове? Кой знае чия воля ги е сложила на власт? Какви са мотивите им? Какво знаят? Кой от тях без чужда помощ може да извади парче руда на белия свят? Разрушен по прищявка на хора, които никога не беше виждал и които никога не бяха виждали купчините метал… Разрушен, защото те са решили така. С какво право?
Той разтърси глава. Има неща, които човек не бива да съзерцава, помисли си. Има нещо гадно в злото, което заразява наблюдателя. Има граници за това, което човек трябва да вижда. Той не бива да мисли за това или да наднича в него, или пък да се опитва да разбере същността на корените му.