Прозорците на офиса на линията „Джон Голт“ гледаха към тъмна алея. Поглеждайки нагоре от бюрото си, Дагни не можеше да види небето, само стената на една сграда, която се издигаше отвъд зрителното й поле. Това беше страничната стена на огромния небостъргач на „Тагарт Трансконтинентал“.
Новият й щаб се състоеше от две стаи на приземния етаж в полуразрушена сграда. Конструкцията още стоеше, но горните й етажи бяха заковани с дъски, защото бяха опасни за обитаване. Наемателите, които приютяваше, бяха наполовина банкрутирали — съществуващи, както и самата сграда, заради инерцията на предишна мощ.
Тя харесваше новото си място: пестеше пари. Стаите не съдържаха излишни мебели или хора. Мебелите си набавяше от битпазара. Хората бяха най-добрите, които беше успяла да намери. При редките си посещения в Ню Йорк нямаше време да забележи стаята, в която работеше — забелязваше само, че обслужва целта й.