Тя не знаеше какво я накара да спре тази вечер и да погледне тънките ивици дъжд по стъклата на прозореца и стената на сградата от другата страна на алеята.
Минаваше полунощ. Малкият й персонал си беше тръгнал. Тя трябваше да е на летището в три сутринта, за да лети със самолета си до Колорадо. Оставаше й малко за вършене, само да прочете няколко от докладите на Еди. Внезапно прекъсване на напрежението от бързането я спря, неспособна да продължи. Докладите изглежда изискваха надвишаващо възможностите й усилие. Беше твърде късно, за да се прибере и да спи, и твърде рано, за да тръгне за летището. Мислеше си: уморена си — и наблюдаваше настроението си със строга, надменна безпристрастност, знаейки, че ще отмине.
Беше пристигнала в Ню Йорк неочаквано, без предупреждение, скачайки зад рула на самолета си двадесет минути, след като беше чула нещо по новините. Гласът от радиото беше казал, че Дуайт Сандърс се е оттеглил от бизнеса — внезапно, без причина или обяснение. Тя се беше втурнала към Ню Йорк, надявайки се да го намери и да го спре.
Но докато летеше през целия континент, почувства, че няма да намери и следа от него.
Пролетният дъжд сякаш висеше неподвижно във въздуха зад прозореца, като тънка мъгла. Тя седеше и гледаше отворената порта на багажния вход на терминала на „Тагарт“. Вътре имаше голи крушки, които висяха сред стоманените трегери на тавана, и няколко купчини багаж по износения бетон на пода. Мястото изглеждаше изоставено и мъртво.
Тя погледна една назъбена пукнатина на стената на кабинета си. Не чуваше и звук. Знаеше, че е сама в руините на сградата. Изглеждаше, като че ли е сама в целия град. Почувства нещо, което беше сдържала с години: самота, далеч отвъд този момент, отвъд тишината на стаята и отвъд мократа, лъщяща празнота на улицата — самотата на сива пустош, където нищо не си заслужаваше да бъде достигнато; самотата на нейното детство.
Тя се изправи и отиде до прозореца. Като притиснеше лицето си до рамката можеше да види цялата сграда на Тагарт, чиито очертания се срещаха рязко в далечния й връх в небето. Тя погледна към тъмния прозорец на стаята, която някога беше неин кабинет. Чувстваше се така, сякаш е в изгнание, от което няма да се върне, сякаш беше разделена от сградата чрез нещо много по-голямо от парчето стъкло, завесата дъжд и периода от няколко месеца.
Тя стоеше в стая от ронещ се гипс, притисната към един прозорец, взряна в недостижимите форми на всичко това, което обичаше. Не познаваше същността на самотата си. Единствените думи, които я описваха, бяха: това не е светът, който очаквах.
Веднъж, когато беше на шестнадесет, гледаше към една дълга отсечка от коловоз на Тагарт и към релсите, които се събираха като линиите на небостъргач в една точка в далечината, беше казала на Еди Уилърс, че винаги се е чувствала така, сякаш релсите държаха ръката на някакъв човек отвъд хоризонта — не, не баща й или който и да е от хората в кантората — и че някой ден тя ще го срещне.
Тя разтърси глава и се отдалечи от прозореца. Върна се на бюрото. Опита се да вземе докладите, но изведнъж рухна върху масата, с глава върху ръката, си. Недей, мислеше си, но не мръдна, за да се изправи — нямаше значение, нямаше кой да я види.
Това беше копнеж, който никога не беше си позволявала да признае. Сега се изправяше срещу него. Ако емоцията е начинът, по който човек отговаря на нещата, които светът му предлага, ако тя обича релсите, сградата, и нещо повече — ако тя обича любовта си към тях, то все още има един отговор, най-големият, който тя е пропуснала. Да открие чувство, което ще трае — като техен сбор, като тяхно окончателно изражение — причина за всички неща, които обича на света… Да намери съзнание като нейното, което да стане смисъл на нейния свят, както тя — на неговия… Не, не Франсиско д’Анкония, нито Ханк Риърдън, нито един от мъжете, които беше срещала или на които се беше възхищавала… Мъж, който съществуваше единствено в нейната увереност в способността й да изпита емоция, която никога не беше усещала, но която би й дала цял нов свят, който да изживее… Тя се изви с бавно, леко движение, с гърди, притиснати към бюрото, чувстваше копнежа в мускулите си, в нервите в тялото си.
Това ли искаш? Толкова ли е просто? — мислеше си тя, но знаеше, че не е просто. Имаше някаква нерушима връзка между любовта й към работата и желанието на тялото й; сякаш едното й даваше право на другото, право и смисъл, сякаш едното беше допълнение на другото — и желанието никога нямаше да бъде удовлетворено, освен ако не е също така велико.