Притисна лице към ръката си, раздвижи глава и я поклати бавно в знак на отрицание. Никога нямаше да го намери. Нейната собствена представа за онова, което животът можеше да представлява, щеше да е единственото, което ще получи от света, който е желала. Само мисълта за този свят — и няколко редки момента, няколко светлинки от неговото отражение по пътя й — да знае, да издържи, да следва до края…
Тя вдигна глава. На паважа на алеята, пред прозореца й, видя сянката на човек, който стоеше на вратата на кабинета й. Вратата беше на няколко крачки, тя не можеше да го види на светлината на уличната лампа — само сянката му върху камъните на паважа. Той стоеше неподвижно. Беше толкова близо до вратата, сякаш се канеше да влезе, и тя чакаше да го чуе да чука. Вместо това тя видя сянката да се дръпва рязко, сякаш беше разтърсена от нещо, сетне да се обръща и да се отдалечава. На земята бяха останали само очертанията на шапката и раменете му, когато той спря. Сянката остана неподвижна за миг, поколеба се и започна да се удължава по пътя обратно.
Тя не чувстваше страх. Стоеше до бюрото си, неподвижна, гледайки с неразбиращо учудване. Той спря до вратата, после се дръпна от нея — беше някъде в средата на алеята, крачеше неспокойно, а после пак спря. Сянката му се люлееше като неправилно махало по паважа, описвайки развитието на беззвучна битка: това беше човек, който се бореше със себе си — дали да влезе през тази врата или да избяга.
Тя продължи да гледа безучастно. Нямаше сила да реагира, само да наблюдава. Тя се чудеше онемяла и вдървена: кой беше той? Дали я е наблюдавал от тъмнината? Дали я е видял рухнала върху бюрото през голия, осветен прозорец? Беше ли видял отчаяната й самота, както сега тя виждаше неговата? Не чувстваше нищо.
Те бяха сами сред мълчанието на един мъртъв град — струваше й се, че той е на мили далеч, отражение на страдание без самоличност, още един оцелял, чийто проблем е толкова далечен за нея, както нейният би бил за него.
Той премина, излизайки от полезрението й и се върна отново. Тя седна и продължи да наблюдава по лъскавия паваж на тъмната алея сянката на непознато мъчение. Сянката изчезна за пореден път. Тя чакаше. Не се върна.
Тогава тя скочи на крака. Искаше да види изхода от битката; сега, когато той беше спечелил или загубил, тя беше обзета от внезапна, неотложна нужда да разбере самоличността и мотивите му. Изтича през тъмното преддверие, отвори със замах вратата и погледна навън.
Алеята беше празна. Паважът блещукаше в далечината, като мокро огледало под няколко разпръснати светлинки. Не се виждаше никой. Тя видя тъмната дупка на счупен прозорец на изоставен магазин. След нея бяха вратите на няколко къщи със стаи под наем. От другата страна на алеята потоците дъжд блестяха на светлината на лампа, която висеше над черната пещера на отворения портал към подземните тунели на „Тагарт Трансконтинентал“.
Риърдън подписа документите, бутна ги през бюрото и погледна встрани, мислейки, че никога няма да трябва да се сеща отново за тях, копнеейки да се пренесе в бъдещето, когато настоящият момент ще е останал далеч зад него.
Пол Ларкин колебливо се протегна за листовете, изглеждаше предразполагащо безпомощен.
— Това са само законови технически подробности, Ханк — каза той. — Знаеш, че винаги ще смятам тези мини за твои.
Риърдън бавно поклати глава — само с движение на вратните си мускули, — лицето му изглеждаше непоклатимо, сякаш говореше на непознат.
— Не! — каза той. — Или притежавам едно нещо, или не.
— Но… но ти знаеш, че можеш да ми вярваш. Не трябва да се притесняваш за доставките си на руда. Сключихме споразумение. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.
— Не го знам. Надявам се да мога.
— Но аз ти дадох дума.
— Никога не съм се оставял на милостта на нечия дума досега.
— Защо… защо казваш това? Ние сме приятели. Ще направя всичко, което искаш. Ще получиш цялото производство. Мините са още твои — все едно са твои. Няма от какво да се боиш. Аз ще… Ханк, какво има?
— Не говори.
— Но… какво има?
— Не обичам уверенията. Не искам да се преструвам, че съм в безопасност. Не съм. Сключихме споразумение, спазването на което не мога да наложа. Искам да знаеш, че напълно разбирам позицията си. Ако възнамеряваш да спазиш думата си, не говори за това, а го направи.