— Защо ме гледаш така, сякаш вината е моя? Знаеш колко зле се чувствам. Купих мините само защото мислех, че ще ти помогне — тоест мислех, че предпочиташ да ги продадеш на приятел, вместо на напълно непознат. Вината не е моя. Не харесвам проклетия закон за изравняването, не знам кой стои зад него, не съм и сънувал, че ще го приемат, за мен беше такъв шок, когато…
— Няма значение.
— Но аз само…
— Защо настояваш да говориш за това?
— Аз… — гласът на Ларкин беше умоляващ. — Дадох ти най-добрата цена, Ханк. Законът казва „разумна компенсация“. Моето предложение беше по-високо от всички останали.
Риърдън погледна документите, които още лежаха на бюрото. Мислеше си за парите, които тези листовете му даваха за неговите мини. Две трети от сумата бяха пари, които Ларкин беше получил като заем от правителството — новият закон предвиждаше подобни заеми, „за да се дадат справедливи възможности на новите собственици, които никога не са имали шанс“.
Две трети от останалото беше заем, който самият той беше дал на Ларкин ипотека, която беше приел за собствените си мини… А правителствените пари, внезапно си помисли той, парите, които му бяха дадени като заплащане за собствеността му, откъде бяха дошли? Чий труд ги беше набавил?
— Не бива да се притесняваш, Ханк — каза Ларкин с тази неразбираема, настойчива нотка на молба в гласа. — Това е просто една формалност на хартия.
Риърдън се чудеше мрачно какво иска от него Ларкин. Чувстваше, че онзи чака нещо отвъд физическия факт на продажбата, някакви думи, които той, Риърдън, трябваше да произнесе, някакво милостиво действие, което се очакваше да допусне. Очите на Ларкин, в момента на най-големия му късмет, го гледаха с противния поглед на просяк.
— Защо се ядосваш, Ханк? Това е просто нов вид правна бюрокрация. Просто ново историческо обстоятелство. Никой не може да го промени, ако е историческо обстоятелство. Никой не може да бъде обвиняван за него. Но винаги има начин да се справим. Виж всички други. Нямат нищо против. Те…
— Поставят подставени лица, които контролират, за да управляват имуществото им, принудително иззето от тях.
— Ама защо използваш такива думи?
— Мога да ти кажа също така — а мисля, че и ти го знаеш, — че не съм добър в такива игри. Нямам нито време, нито нерви да измислям някаква форма на изнудване, за да те вържа и да притежавам собствените си мини чрез теб. Собствеността е нещо, което не споделям с другите. И не искам да си я запазя заради милостивото ти малодушие, чрез непрекъснати усилия да те надхитря и да те заплашвам. Не правя бизнес по този начин и не работя със страхливци. Мините са твои. Ако искаш да даваш първо на мен всичката руда, която произвеждат — ще го направиш. Ако искаш да ме прецакаш — също можеш.
Ларкин изглеждаше наранен.
— Това е много несправедливо от твоя страна — каза той, в гласа му имаше суха нотка на справедлив упрек. — Никога не съм ти давал повод да не ми вярваш.
Той побърза да грабне документите. Риърдън ги видя да изчезват във вътрешния джоб на палтото му. Видя и накриво разтвореното палто, гънките на жилетка, опъната върху отпуснатото шкембе и петно от пот на ризата под мишницата.
Нежелан в паметта му изплува образът на едно лице, което беше видял преди двадесет и седем години. Това беше лицето на проповедник на един ъгъл на улицата, покрай когото беше минал, в един град, който вече не си спомняше. Само тъмните стени на бараките бяха останали в паметта му, дъждът на есенната вечер, и справедливата злонамереност в устата на човека — малка уста, разчекната в крясък в мрака: „… най-благородният идеал — човекът да живее за благото на братята си, силният да работи за слабия, способният да служи на неспособния…“.
Сетне видя момчето, което е било Ханк Риърдън на осемнадесет. Видя напрежението на лицето, скоростта на походката, пиянската веселост на тялото, опиянено от енергията на безсънните нощи, гордо вдигнатата глава, ясните, твърди, безмилостни очи, очите на човек, който се движи безмилостно към онова, което иска. Видя и какво трябва да е представлявал Пол Ларкин по това време — младеж с лице на състарено бебе, с подкупваща, безрадостна усмивка, просеща пощада, молеща вселената да й даде шанс. Ако някой беше показал този младеж на Ханк Риърдън по онова време и му беше казал, че това ще бъде крайната цел на неговия път, получателят на цялата енергия от болящите го сухожилия, какво щеше да…