— Това е нелеп, своеволен, произволен начин да…
— Да или не?
— Това ти е проблемът. Винаги свеждаш всичко до „да“ или „не“. Нещата никога не са така абсолютни. Нищо не е абсолютно.
— Металните релси са. Дали ще ги получим или не — също.
Тя чакаше. Той не отговори.
— Е? — попита тя.
— Поемаш ли отговорността за това?
— Да.
— Действай — каза той и добави: — Но на твой риск. Няма да го отменя, но не мога да гарантирам какво ще кажа на борда.
— Кажи каквото искаш.
Тя се изправи. Той се наведе над бюрото, не желаейки да приключи разговора, и при това да го приключи толкова решително.
— Ясно ти е, разбира се, че всичко това ще изисква една дълга процедура — каза той почти обнадеждено. — Не е толкова просто.
— О, естествено — каза тя. — Ще ти пратя подробен доклад, който Еди ще подготви и който ти няма да прочетеш. Еди ще ти помогне с работата. Отивам във Филаделфия довечера, за да видя Риърдън. Двамата имаме доста работа.
И добави:
— Наистина е толкова просто, Джим.
Тя се обърна, когато той проговори отново — и онова, което каза, беше смущаващо неуместно:
— За теб всичко е наред, защото имаш късмет. Другите не могат да го направят.
— Какво да направят?
— Другите хора са човечни. Чувствителни са. Не могат да посветят целия си живот на метали и машини. Ти имаш късмет — никога не си имала някакви чувства. Никога не си чувствала каквото и да е.
Тя го погледна, тъмносивите й очи преминаха бавно от удивление към спокойствие, после придобиха странно изражение, което напомняше на изтощение, само че отразяваше много повече от простото понасяне на момента.
— Не, Джим — тихо каза тя. — Мисля, че никога не съм усещала каквото и да е.
Еди Уилърс я последва до кабинета й. Когато тя се връщаше, той чувстваше, че светът става по-ясен, по-прост и лесен за справяне и забравяше моментите си на безформен страх. Той беше единственият човек, който смяташе за напълно естествено тя да бъде оперативен вицепрезидент на голяма железопътна компания, макар и да беше жена. Тя му беше казала, когато той беше на десет, че ще управлява компанията някой ден. Сега това не го учудваше, също както не го беше учудило и през онзи ден на полянката в гората.
Когато влязоха в кабинета, когато той я видя да сяда на бюрото и да хвърля поглед на бележките, които й беше оставил, той се почувства сякаш е в колата си със запален двигател, готов да потегли.
Тъкмо щеше да напусне кабинета й, когато си спомни за нещо, което не беше докладвал.
— Оуън Келог от отдела на терминала помоли за среща с теб — каза той.
Тя вдигна поглед учудено.
— Странно, тъкмо щях да пратя да го повикат. Нека се качи. Искам да го видя… Еди — изведнъж, добави тя, — преди да започна, кажи им да ме свържат с Ейърс от Музикална компания „Ейърс“.
— Музикална компания? — повтори невярващо той.
— Да, има нещо, което искам да го питам.
Когато господин Ейърс запита с учтива готовност каква услуга може да й окаже, тя го попита:
— Можете ли да ми кажете дали Ричард Хали е написал нов концерт за пиано, пети?
— Пети концерт ли, госпожице Тагарт? Не, разбира се, че не.
— Сигурен ли сте?
— Напълно сигурен, госпожице Тагарт. Не е писал нищо през последните осем години.
— Жив ли е още?
— Ама разбира се… тоест, не мога да кажа със сигурност, той изчезна напълно от обществения живот, но съм сигурен, че щяхме да чуем, ако е умрял.
— Ако е написал нещо, щяхте ли да знаете?
— Разбира се. Първи щяхме да разберем. Ние издаваме всичките му творби. Но е спрял да пише.
— Разбирам. Благодаря.
Когато Оуън Келог влезе в кабинета й, тя го погледна със задоволство. Радваше се да види, че смътния спомен за неговия вид е верен — лицето му имаше същите качества като това на младия спирач във влака, лице на онзи тип човек, с който тя можеше да върши работа.
— Седнете, господин Келог — каза тя, но той остана прав пред бюрото й.
— Някога ме помолихте да ви уведомя, ако реша да сменя работата си, госпожице Тагарт. Така че дойдох да ви кажа, че напускам.
Това беше последното нещо, което тя очакваше, отне й миг, преди да успее да попита тихо:
— Защо?
— По лични причини.
— Тук сте неудовлетворен?
— Не.
— Получили сте по-добра оферта?
— Не.
— В коя железопътна компания отивате?