Това не беше мисъл, а нещо като юмручен удар в черепа му.
Когато отново можеше да мисли, Риърдън разбра какво би почувствало момчето, което е бил: да настъпи гнусната твар, която беше Ларкин, и да заличи всяко мокро петно от нея. Никога не беше изпитвал подобно чувство. Отне му няколко мига да разбере, че хората наричат това омраза. Забеляза, че докато се надигаше и мърмореше някакво сбогуване, Ларкин имаше наранен, укорителен вид, сякаш той, Ларкин, беше пострадалият.
Когато продаде въглищните си мини на Кен Данагър, който притежаваше най-голямата въгледобивна компания в Пенсилвания, Риърдън се чудеше защо почти не беше изпитал болка. Не чувстваше омраза. Кен Данагър беше над петдесетте, с кораво, затворено лице, беше започнал кариерата си като миньор. Когато Риърдън му подаде договора за новата му придобивка, Данагър каза безстрастно:
— Май не съм ти казал, че въглищата, които ще купуваш от мен, ще са на производствена цена.
Риърдън го погледна учудено.
— Това е противозаконно — каза той.
— Кой ще разбере какви пари съм ти дал в собствения ти хол?
— Говориш за подбиване на цената.
— Така е.
— Това е против сто закона. Ще те ударят по-здраво и от мен, ако те хванат.
— Естествено. Така се защитаваш, за да не останеш на милостта на добрата ми воля.
Риърдън се усмихна — беше щастлива усмивка, но той затвори очи, сякаш го удряха. После поклати глава:
— Благодаря — каза той. — Но аз не съм един от тях. Не очаквам някой да работи за мен без печалба.
— И аз не съм един от тях — ядосано каза Данагър. — Виж, Риърдън, да не мислиш, че не знам какво получавам, без да съм го заслужил? Парите не те обезщетяват. Не и в наши дни.
Не си дошъл доброволно да наддаваш за моята собственост. Аз те помолих да я купиш. Иска ми се да има и някой като теб в рудния бизнес, за да вземе мините ми. Няма такъв. Ако искаш да ми направиш услуга, не ми предлагай отстъпки. Дай ми шанса да ти плащам повече, отколкото всеки друг би предложил, изстискай ме както можеш, само за да мога да съм първият, който ще получи въглищата. Аз ще се справя с моята част. Само ми давай въглищата.
— Имаш ги.
Риърдън се зачуди за миг защо не чуваше нищо от Уесли Мауч. Обажданията му до Вашингтон оставаха без отговор. После получи писмо, състоящо се от едно-единствено изречение, което го уведомяваше, че господин Мауч напуска длъжността си. Две седмици по-късно прочете във вестниците, че Уесли Мауч е назначен за помощник-координатор на Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси.
Недей постоянно да мислиш за това, мислеше си Риърдън в тишината, на многото вечери, борейки се с внезапния изблик на едно ново чувство, което не искаше да изпитва — има отвратително зло по света, знаеш го, и няма смисъл да задълбаваш в детайлите му. Трябва да работиш малко по-усилено. Просто малко по-усилено. Не ги оставяй да победят.
Гредите и подпорите за моста от риърдънов метал излизаха всекидневно от леярната и се изпращаха на строежа на линията „Джон Голт“, където първите форми от синьо-зелен метал висяха в пространството и обхващаха каньона, блестейки на първите лъчи на пролетното слънце.
Нямаше време за болка, нито енергия за гняв. След няколко седмици всичко свърши — заслепяващите пристъпи на омраза спряха и не се върнаха повече. Той имаше отново уверен самоконтрол вечерта, когато се обади на Еди Уилърс:
— Еди, аз съм в Ню Йорк, в „Уейн-Фолклънд“. Ела да закусим заедно утре сутрин. Има нещо, което искам да обсъдя с теб.
Еди отиде на срещата с тежко чувство за вина. Не беше се възстановил от шока от Закона за изравняване на възможностите — той беше оставил у него тъпа болка, като синина от удар. Не харесваше вида на града: сега сякаш криеше заплахата от някакво непознато зло. Той се ужасяваше да се изправи срещу една от жертвите на закона: чувстваше се така, сякаш той, Еди Уилърс, носи част от отговорността по някакъв ужасен начин, който не можеше да определи.
Когато видя Риърдън, чувството изчезна. Нямаше и намек за жертва във вида му. Зад прозорците на хотелската му стая ранното сутрешно пролетно слънце блестеше и по другите прозорци на града, небето беше светлосиньо и някак младо, офисите бяха още затворени, а градът не изглеждаше така, сякаш е пропит от някакво зло, а сякаш е радостен, обнадежден и готов да се хвърли в действие, също както Риърдън. Той изглеждаше освежен от спокойния сън, носеше халат и беше нетърпелив да се облече, не искаше да отлага вълнуващата игра с бизнес задълженията си.