Вестниците не обърнаха никакво внимание на напредъка по изграждането на линията „Джон Голт“. Нито един репортер не беше изпратен на място. Цялостната политика на пресата беше изразена от един прочут редактор пет години преди това.
— Не съществуват обективни факти — беше казал той. — Всяко отразяване на факти е просто нечие мнение. Следователно е безполезно да пишем за фактите.
Неколцина бизнесмени смятаха, че трябва да се помисли за възможността риърдъновият метал да има търговска стойност.
Предприеха разследване на въпроса. Не наеха металурзи, които да изследват проби, нито пък инженери, които да посетят строителната площадка. Направиха проучване на общественото мнение. Десет хиляди души, гарантирано представителни за всеки възможен тип мислене, отговориха на въпроса: „Бихте ли пътували по линията «Джон Голт»“? Отговорът в огромното си мнозинство беше „Неееее!“ В обществото не се чуваха никакви гласове в защита на риърдъновия метал. И никой не придаваше значение на факта, че акциите на „Тагарт Трансконтинентал“ се вдигат, много бавно, почти тайно.
Имаше хора, които наблюдаваха и играеха на сигурно. Господин Моуън купи акции на „Тагарт“ на името на сестра си. Бен Нийли купи на името на братовчед си. Пол Ларкин ги купи под псевдоним.
— Не вярвам в предизвикването на противоречия — каза един от тези хора.
— О, да, разбира се, строежът върви по план — каза Джеймс Тагарт, вдигайки рамене, на борда на директорите. — Естествено, че можете да се чувствате напълно сигурни. Скъпата ми сестра не е човешко същество, а двигател с вътрешно горене, така че не бива да се чудим на успеха й.
Когато Джеймс Тагарт чу слух, че някакъв трегер на моста се е сцепил и е паднал, убивайки трима работници, той скочи на крака и изтича до кабинета на секретарката си, нареждайки й да се обади в Колорадо. Чакаше, притиснат в бюрото й, сякаш търсеше защита — очите му изглеждаха разфокусирани от паниката. И все пак той размърда уста в нещо като усмивка и каза:
— Бих дал всичко, за да видя лицето на Хенри Риърдън точно сега.
Когато чу, че слухът е лъжлив, каза:
— Слава Богу! — но в гласа му имаше нотка на разочарование.
— Голяма работа — каза Филип Риърдън на приятелите си, когато чуха същия слух. — Може би и той може да се провали някой път. Може би великият ми брат не е чак толкова велик, колкото си мисли.
— Скъпи — каза Лилиан Риърдън на съпруга си, — спорила съм за теб вчера, на чай, когато жените казаха, че Дагни Тагарт ти е любовница… О, за Бога, не ме гледай така! Знам, че е абсурдно, и им го върнах тъпкано. Просто глупавите кучки не могат да си представят никаква друга причина, която да накара една жена да се изправи срещу всички заради твоя метал. Естествено, аз разбирам. Знам, че тази Тагарт е напълно лишена от сексуалност и не дава и пукната пара за теб — и, скъпи, знам, че ако някога имаш кураж за нещо подобно, какъвто нямаш, няма да хукнеш след някаква изчислителна машина в костюм, ще хлътнеш по някоя руса, женствена певица, която… ама Хенри, аз само се шегувам! Не ме гледай така!
— Дагни — плачливо каза Джеймс Тагарт, — какво ще стане с нас? „Тагарт Трансконтинентал“ е станала толкова непопулярна!
Дагни се засмя, наслаждавайки се на момента, на всички моменти, сякаш радостното настроение беше непрестанно в нея и беше нужно съвсем малко, за да бликне навън. Смееше се с лекота, с отпусната и широко отворена уста. Зъбите й бяха прекалено бели на фона на загорялото от слънцето лице. Очите й гледаха с онзи поглед, който човек придобива сред природата — сякаш се взираха надалеч. При последните й няколко посещения в Ню Йорк той беше забелязал, че тя го гледа така, сякаш не го вижда.
— Какво ще правим? Обществото е изцяло срещу нас!
— Джим, помниш ли историята, която разправят за Нат Тагарт? Бил казал, че завижда само на един от конкурентите си, на онзи, дето рекъл „Да върви по дяволите обществото!“ Щяло му се това да са негови думи.
През летните дни, в тежката неподвижност на вечерите над града, имаше и моменти, когато някой мъж или жена — на пейката в парка, на ъгъла на улицата, на отворения си прозорец — прочиташе в някой вестник кратко съобщение за напредъка на линията „Джон Голт“ и поглеждаше града с внезапен прилив на надежда. Те бяха или най-младите, които чувстваха, че тъкмо това е събитието, което копнеят да видят да се случва на този свят, или най-старите, които вече бяха видели един свят, в който подобни събития се случват. Не се интересуваха от железопътните компании, не знаеха нищо за бизнеса, знаеха само, че някой се бори в една неравнопоставена битка и побеждава. Не се възхищаваха на целта на борците, вярваха на гласа на общественото мнение — и все пак, докато четяха, че линията расте, усещаха искрицата на мига и се чудеха защо тя правеше проблемите им да изглеждат по-малки.