Мълчаливо, неизвестно на никого, освен на склада на „Тагарт Трансконтинентал“ в Шайен и на офиса на линията „Джон Голт“ в тъмната алея, товарите пристигаха и поръчките за вагони се трупаха — за първия влак, който щеше да премине по линията Джон Голт. Дагни Тагарт беше обявила, че първият влак няма да е пътнически експрес, натоварен със знаменитости и политици, както обикновено, а специален товарен влак.
Товарът идваше от ферми, от складове за дървен материал, от мини из цялата страна, от отдалечени места, чиито последни шансове за оцеляване бяха новите фабрики в Колорадо. Никой не пишеше нищо за тези клиенти, защото те не бяха безкористни.
Линията „Финикс-Дюранго“ трябваше да затвори на 25; първият влак на линията „Джон Голт“ трябваше да тръгне на 22 юли.
— Ами това е положението, госпожице Тагарт — каза делегатът на Съюза на локомотивните инженери. — Не мисля, че ще ви позволим да пуснете този влак.
Дагни седеше на очуканото си бюро пред мръсната стена на офиса си. Каза, без да бърза:
— Изчезвайте.
Това беше изречение, което човекът никога не беше чувал в лъскавите офиси на изпълнителните директори на железопътните компании. Изглеждаше шашнат.
— Дойдох да ви кажа…
— Ако имате нещо да ми казвате, започнете отначало.
— Какво?
— Не ми казвайте какво няма да ми позволите.
— Ами исках да кажа, че няма да позволим на хората ни да карат вашия влак.
— Това е друго.
— Това решихме.
— Кой го реши?
— Комитетът. Това, което правите, е нарушаване на човешките права. Не можете да насилвате хората да излизат и да умират, когато този мост падне, само за да изкарват пари за вас.
Тя взе празен лист хартия и му го подаде.
— Напишете го и ще подпишем договор за това.
— Какъв договор?
— Че нито един член на вашия съюз няма да бъде наеман когато и да е да управлява локомотив по линията „Джон Голт“.
— Защо… Почакайте малко… Не съм казал?
— Не искате да подписвате такъв договор?
— Не, аз…
— Защо не, ако знаете, че мостът ще падне?
— Искам само…
— Знам какво искате. Искате да имате мъртва хватка върху хората си с помощта на работата, която аз им давам, както и върху мен, с помощта на хората си. Искате да предложа работата, но искате да направите невъзможно за мен да предложа работа. Сега ви давам избор. Този влак ще тръгне. Нямате избор за това. Но можете да изберете дали ще бъде каран от вашите хора или не. Ако изберете да не им позволите, влакът пак ще тръгне, дори и да трябва сама да карам локомотива. Сетне, ако мостът рухне, така или иначе няма да е останала никаква железопътна компания. Но ако не падне, нито един член на вашия съюз няма да получи когато и да е работа по линията „Джон Голт“. Ако мислите, че аз имам по-голяма нужда от вашите хора, отколкото те от мен, направете съответния избор. Ако знаете, че аз мога да карам влак, но те не могат да построят железопътна линия, съобразете избора си с това. А сега, ще забраните ли на хората си да карат този влак?
— Не съм казал, че ще им забраним. Нищо не съм казал за забрана. Но… не можете да принуждавате хората да рискуват живота си за нещо, което никой не е пробвал преди това.
— Няма да принуждавам никого да се качва.
— Какво ще направите?
— Ще си потърся доброволец.
— А ако никой от тях не пожелае?
— Тогава това ще бъде мой проблем, не ваш.
— Е, трябва да знаете, че ще ги посъветвам да откажат.
— Давайте. Посъветвайте ги каквото искате. Кажете им каквото решите. Но ги оставете да изберат. Не се опитвайте да им забранявате.