Циркулярът, който се появи във всяко депо по системата на Тагарт, беше подписан с „Едуин Уилърс, оперативен вицепрезидент“. Той изискваше инженерите, които искат да управляват първия влак по линията „Джон Голт“, да уведомят за това бюрото на господин Уилърс не по-късно от единадесет сутринта на 15 юли.
Беше единадесет без четвърт, сутринта на петнайсети, когато телефонът в кабинета й иззвъня. Беше Еди, обаждаше се от горните етажи на сградата на „Тагарт“ пред прозореца й.
— Дагни, май е по-добре да дойдеш — гласът му звучеше странно.
Тя изтича през улицата, по мраморните подове на фоайетата, до вратата, на чието стъкло все още стоеше надписът „Дагни Тагарт“.
Отвори вратата.
Преддверието на кабинета беше пълно. Хората стояха притиснати един към друг между масите, до стените. Когато тя влезе, те всички свалиха шапките си във внезапно настъпилата тишина. Тя видя посивелите им коси, мускулестите рамене, видя усмихнатите лица на персонала си по бюрата и лицето на Еди Уилърс в края на стаята. Всички знаеха, че няма нужда да се казва нищо.
Еди стоеше до отворената врата на нейния кабинет. Тълпата се разтвори, за да я пропусне. Той посочи стаята, а после и купчината писма и телеграми.
— Дагни, всеки един — каза той. — Всеки един инженер на „Тагарт Трансконтинентал“. Тези, които можаха, дойдоха тук, някои чак от чикагския клон.
Той посочи пощата.
— Това са останалите. Ако трябва да сме точни, само трима не са се обадили: единият е на почивка в горите на север, един е в болница, а един е в затвора за неразумно шофиране — на колата си.
Тя погледна мъжете. Видя сподавените усмивки на тържествуващите им лица. Тя склони глава в знак на признание. Остана така за момент, с наведена глава, сякаш приемаше присъда, знаейки, че присъдата ще се изпълни и над нея, и над всеки човек в стаята, и над света отвъд стените на сградата.
— Благодаря ви — каза тя.
Повечето от мъжете я бяха виждали много пъти. Загледани в нея, докато изправяше глава, много от тях си помислиха — за първи път и с удивление, — че лицето на техния оперативен вицепрезидент е лице на жена — и е красиво.
Някой отзад в тълпата изведнъж извика бодро:
— По дяволите Джим Тагарт!
Отговорът беше като експлозия. Мъжете се смееха, радваха се, избухнаха аплодисменти. Отговорът изобщо не беше пропорционален на изречението. Но изречението им беше дало повода, който търсеха. Изглежда аплодираха този, който го беше казал, с дръзко незачитане на авторитета. Но всички в стаята знаеха много добре кого всъщност поздравяват.
Тя вдигна ръка.
— Твърде рано е — каза с усмивка. — Изчакайте още седмица. Тогава трябва да празнуваме. И, повярвайте ми, ще празнуваме.
Теглиха чоп за първия курс. Тя извади парче хартия от купчинка, съдържаща имената на всички. Победителят не беше в стаята, но беше един от най-добрите в системата, Пат Лоугън, инженер на „Тагарт Комет“ в Небраска.
— Обадете се на Пат и му кажете, че е понижен да кара товарен влак — каза тя на Еди и добави безгрижно, сякаш го е решила в последния момент, но не успя да заблуди никого: — А, да, кажете му, че ще пътувам с него в кабината на локомотива по време на този курс.
Един стар инженер до нея каза с усмивка:
— Така си и мислех, госпожице Тагарт.
Риърдън беше в Ню Йорк в деня, когато Дагни му се обади от кабинета си.
— Ханк, ще дам пресконференция утре.
Той се засмя високо:
— Не!
— Да — гласът й звучеше искрено, но опасно и прекалено искрено. — Вестниците внезапно са открили, че съществувам и задават въпроси. Аз ще им отговоря.
— Приятно прекарване.
— Ще бъде. Ще бъдеш ли в града утре? Ще ми се да дойдеш там.
— Добре. Не искам да го пропусна.
Репортерите, които дойдоха на пресконференцията в офиса на линията „Джон Голт“ бяха млади хора, които бяха обучени да мислят, че работата им се състои в това да прикриват от света същността на явленията. Тяхно всекидневно задължение беше да служат като публика на някоя обществена фигура, която прави изявления за общественото благо, с изречения, внимателно подбрани така, че да не изразяват никакъв смисъл. Тяхната всекидневна работа беше да нахвърлят заедно думи, в каквато комбинация им харесва, стига думите да не попадат в някаква последователност, която да казва нещо конкретно. Не можеха да разберат интервюто, което в момента получаваха.
Дагни Тагарт стоеше зад бюрото си в кабинет, който изглеждаше като мазе на коптор. Носеше тъмносин костюм с бяла блуза, с красива кройка, внушаващ вид на официална, почти военна елегантност. Седеше изправена с маниер на строго достойнство, съвсем малко преувеличено.