Нямаше въпроси.
— Сега трябва да ви кажа за откриването на линията „Джон Голт“ — каза Дагни. — Първият влак ще тръгне от гарата на „Тагарт Трансконтинентал“ в Шайен, Уайоминг, в четири следобед на двадесет и втори юли. Ще бъде специален товарен влак, състоящ се от осемдесет вагона. Ще бъде задвижван от дизелов локомотив с четири двигателя и осем хиляди конски сили, който заемам от „Тагарт Трансконтинентал“ за случая. Ще се движи без да спира до железопътния възел на Уайът в Колорадо и ще пътува със средна скорост от сто мили в час. Моля? — попита тя, чувайки дълго, тихо изсвирване.
— Какво казахте, госпожице Тагарт?
— Казах „сто мили в час“ — с наклоните, завоите и всичко.
— Но не трябва ли по-скоро да намалите скоростта под нормалната, вместо да… Госпожице Тагарт, изобщо ли не взимате пред вид общественото мнение?
— Напротив, правя го. Ако не беше общественото мнение, и средна скорост от шестдесет и пет мили в час щеше да е напълно достатъчна.
— Кой ще управлява влака?
— Имах си някои проблеми с това. Всички инженери на „Тагарт“ искаха да го направят. Както и огнярите, спирачите и кондукторите. Трябваше да теглим жребий за всяко място в екипажа на влака. Инженерът ще бъде Пат Лоугън, от „Тагарт Комет“, огнярят е Рей Макким. Аз ще пътувам в кабината на локомотива с тях.
— Не е възможно!
— Заповядайте на откриването. На двадесет и втори юли е. Пресата получава специална покана. Обратно на обичайната ми политика, преследвам публичност. Наистина. Искам да има прожектори, микрофони и телевизионни камери. Предлагам да разположите няколко камери около моста. Падането му ще ви предостави някои интересни кадри.
— Госпожице Тагарт — попита Риърдън, — защо не споменахте, че и аз ще пътувам с локомотива?
Тя го погледна през стаята и за миг те бяха сами, издържайки погледите си.
— Да, разбира се, господин Риърдън — отговори тя.
Не го видя повече, докато не се погледнаха през перона на гарата на „Тагарт“ в Шайен на 22 юли. Тя не търсеше никого, когато стъпи на перона: чувстваше сякаш сетивата й са се слели, така че не могат да различат небето, слънцето или звуците на огромната тълпа, а възприемат само усещането за шок и светлина. И все пак той беше първият човек, когото видя, и не можеше да каже за колко време беше и единственият. Той стоеше до локомотива на влака на „Джон Голт“ и говореше с някого извън обхвата на съзнанието й. Беше облечен в сив панталон и риза, изглеждаше като опитен механик, но лицата наоколо се пулеха, защото той беше Ханк Риърдън от „Риърдън стийл“. Високо над него тя видя буквите ТТ на сребристата предница на локомотива. Очертанията на машината бяха наклонени назад, прицелени в пространството.
Помежду им имаше разстояние и тълпа, но очите му се спряха върху нея в момента, в който тя излезе. Погледнаха се и тя разбра, че и той се чувства като нея. Това нямаше да бъде сериозен риск, от който да зависи бъдещето им, а просто денят на тяхната радост. Работата им беше свършена. За момент бъдеще не съществуваше. Бяха си спечелили настоящето.
Само ако човек се чувства изключително важен, беше му казала тя, може да се чувства наистина лек. Каквото и да означаваше движението на влака за останалите, за тях двамата единствено техните личности имаха значение в този ден. Каквото и да търсеха другите в живота — правото им върху това, което чувства ха сега, беше единственото, което те двамата искаха да намерят. Сякаш си го казваха един на друг през перона.
Сетне тя се извърна от него. Видя, че и тя е обект на наблюдение, че около нея има хора, че се смее и отговаря на въпроси. Не беше очаквала толкова голяма тълпа. Хората изпълваха перона, коловозите, площада зад гарата — бяха се качили по покривите на товарните вагони на страничните линии, по прозорците на всяка къща наоколо. Нещо ги беше привлякло тук, нещо във въздуха, което беше накарало в последния момент Джеймс Тагарт да пожелае да присъства на откриването на линията „Джон Голт“. Тя беше забранила.
— Ако дойдеш, Джим — беше казала, — ще трябва да те изхвърля от собствената ти гара. Това събитие няма да видиш.
След това беше избрала Еди Уилърс да представлява „Тагарт Трансконтинентал“ на откриването.
Гледаше тълпата и почувства едновременно учудване, че я гледат — след като това събитие беше толкова лично нейно, че нямаше как да бъде предадено — и усещането за съответствие — те би трябвало да са тук, че би трябвало да искат да го видят, защото гледката на достижението е най-големият дар, който едно човешко същество можеше да предложи на другите.